Крайно време беше да загрее това, помисли си Харди. Но на глас каза:
— Би било разумно да се приеме, че е така.
Но той се беше обадил на клиента си и по друга причина, освен извинението. Ако все още беше защитник на добрия лекар, имаше да му зададе някои неотложни въпроси.
— Ерик, минах през „Портола“ днес и разговарях с някои от сестрите. Каква според теб е вероятността свръхдозата да е случайна?
— Общо взето, в този случай — нулева. Защо?
Харди изложи разказа на Ребека Симс за случаите на непреднамерена свръхдоза. Когато свърши, Кенсинг повтори каквото беше казал по-рано:
— Не. Не беше това.
— Откъде знаете?
— Бях там. Маркъм даже не беше на калий. Беше стабилизиран. Относително, искам да кажа.
— Тогава — запита простичко Харди — какво друго ни остава? Кой друг е имал достъп до него?
— Карла, бих казал — теоретически, може би Брендън Дрискол по-рано. Рос, двама от другите лекари. Сестрите.
— Колко сестри?
— Трябва да се провери документацията. Не зная. Обикновено са две, понякога три. Мисля, че бяха две. — Чудовищното значение на всичко това като че ли за пръв път му се проясни. — Искате да кажете, че някой от тези хора го е убил, така ли?
— Така изглежда, Ерик. — Въздържа се да не добави: „Или някой от тях, или ти“.
— Господи! — каза тихо Кенсинг. — И какво ще правим сега?
Харди се поколеба само за миг. Изпита някаква остатъчна неловкост от предишното избухване. Но продължи:
— Това може да ви се стори малко прозаично, след всичко, което сте претърпели тази вечер, Ерик. Но преди нещата да продължат, трябва да поговорим за моя хонорар.
— Не може ли просто да мине за сметка на застраховката ми?
Никой от двамата не се засмя.
Харди изчака една разумна пауза, после предложи:
— Може би ще предпочетете да бъдете някъде, където ще се чувствате по-спокоен? Това ще отнеме известно време.
Глицки искаше да изслуша полицаите след разпита на Кенсинг в неговото жилище, затова, макар да бе късно, се върна с колата в центъра. Сега беше отново зад бюрото си в очакване на Фиск и Брако, които да му докладват дали са научили нещо — и какво — и как смятат да продължат с това разследване. Отвън, пред вратата му, петима от другите му инспектори се мотаеха, довършвайки работата си с разни книжа. Някой беше донесъл пица, чиято миризма подлудяваше Глицки, тъй като от него се изискваше да се въздържа от групите храни, които някога му бяха любими, включително сирене и мазно.
Защо се бавеха тези момчета? Мислеше, че карат зад него. Накрая чу някакъв смях в стаята на отдела и стана да провери. Струваше му се напълно възможно някой за майтап да е намазал стола на Фиск с лепило.
Глицки заряза благородната си битка, грабна парче пица от бюрото на Марсел Лание и мушна половината в устата си, преди да успее да промени решението си. Когато беше преглътнал достатъчно, за да може да говори, попита какво толкова смешно има.
Лание, който беше ветеран в отдела, се облегна на стола си с крака, качени на бюрото. Държеше ръцете си хванати зад главата.
— Просто от офиса на областния прокурор изпратиха още един луд днес и аз най-накрая измислих начин да му помогна, без да го изпращам на ФБР.
Глицки знаеше, че характерна черта от живота на града беше изобилието от чиста проба смахнати — хора, които общо взето живееха на улицата и чуваха гласове, смятаха, че са обладани от духове, общуваха с извънземни. От време на време някои от тези хора се обръщаха, за да изложат проблемите си, към службата за обществена защита, която на свой ред ги изпращаше директно към централното полицейско управление по-надолу в палатата. На рецепцията там кимаха с разбиране и ги изпращаха в областната прокуратура, която пък винаги ги упътваше към отдел „Убийства“. В повечето случаи отдел „Убийства“ ги препращаше към ФБР, където бог знае какво ставаше с тях.
— … но днес родих страхотна идея — обясняваше Марсел. — Казах на този нещастен господин, че трябва да направи плитка от кламери — дадох му цяла кутийка, отне му около час — която да стига от главата му до краката му. Трябва да я закрепи на косата си и да остави другия край да се влачи по пода. И така ще спре гласовете.
— И защо ще се случи това, Марсел? — запита Глицки, макар че не беше сигурен дали държи да чуе отговора.
— Защото тогава ще бъде заземен. — Лание вдигна дясната си ръка, смеейки се заедно с другите инспектори. — Кълна се пред Бога, Ейб. Той излезе оттук изцелен.
— Ти си чудотворец, Марсел. Това е прекрасна история. Може ли да си взема още едно парче пица?