Глицки се обърна да тръгне към кабинета си, но спря, когато Брако се появи на вратата на отдела. Някой от колегите зад гърба му изтананика „Кола 54, къде сте?“ за радост на останалите инспектори. Глицки направи гримаса на неодобрение, посочи новия си млад инспектор и после — към кабинета си. Когато Брако бе вътре, застанал свободно, както обикновено, Глицки изчака на вратата още минута.
— Вие, момчета, панорамния път ли взехте или какво? Къде е Харлен?
— Ами… Няма го.
Глицки затвори вратата зад себе си.
— Дотолкова и аз разбрах, Дарел. Въпросът беше къде е, а не къде не е.
— Не зная точно, сър. Имаше среща.
— Имаше среща?
— Да, сър. Някаква акция на леля му за набиране на средства…
Глицки го прекъсна.
— Нямахте ли усещането, че имате уговорена среща тук с мен? Последните ми думи към вас не бяха ли нещо като „Ще се видим в Палатата“? Да не мислите, че имах предвид утре сутринта?
— Не, сър. Каза, че трябва да отиде и че вече е отработил часовете си за деня, сър.
Намръщената физиономия на Глицки се изостри за момент, после изненадващо той се изкикоти.
— Часовете за деня. Това ми хареса. От коя планета е това момче? Добре, седни, Дарел, ако още не си отработил часовете си за деня. Ще се разправям с Харлен утре.
След като Брако седна, Глицки придърпа иззад бюрото стола си и си вдигна краката.
— И така, какво ще кажеш за доктор Кенсинг?
Брако седеше по същия начин, по който стоеше — с изправен гръбнак, като че ли бе глътнал бастун. Използваше само предната половина от седалката на стола и държеше ръцете си сплетени в скута.
— Мисля, че има мотив, заради който може да изгори, а и кой друг има някакво основание да убива Маркъм? Без някакви твърди доказателства обаче никой съдебен състав няма да го осъди, мисля аз.
— Съгласен съм.
— Мисля, че звучеше като виновен, ако това има значение — изказа становище Брако. — Стори ми се, че се мислеше за по-умен от нас и че може да направлява хода на разговора тази вечер.
Глицки си позволи лека усмивка.
— Лаская се, че може да сме го разочаровали.
— И сега какво правим?
— За момента се интересувам от описание минута по минута как доктор Кенсинг е прекарал деня си миналия вторник. Имам предвид след като се е събудил.
— Смятате, че е той?
Глицки кимна.
— Бих искал повече физически доказателства, но дори и без тях той е бил там, мразел е Маркъм и може би се е страхувал от него, имал е пълната възможност. Понякога това е всичко, с което разполагаме.
Брако сякаш се бореше с нещо. Най-накрая изплю камъчето.
— Ако наистина е убил Маркъм, смятате ли, че е убил и съпругата му?
— Силно съм скептичен към идеята, че тя се е самоубила. Нека така да го кажем.
И той разказа на Брако за телефона в чантата ѝ и обаждането до отдел „Убийства“, за траекторията на куршума отзад напред, за несъответствието на ръката с оръжието.
— Обаждала се е в „Убийства“? По мобилния си телефон? Кога е било това?
— В шест часа.
Лангтри беше оставил съобщението на гласовата поща на Глицки. Информацията можеше и да се забавя, но идваше и това беше важното.
— Значи когато всички са били в къщата ѝ…
— Да. И не е имало никого в отдела. Не е оставила съобщение.
— Шест часът е горе-долу времето, когато Кенсинг е пристигнал там, нали?
Глицки кимна.
— Доколкото мога да преценя. Доста съвпада.
Настъпи мълчание.
Брако отново се колебаеше, несигурен дали да заговори. И отново реши, че трябва да го направи.
— Знаете ли, ние разговаряхме днес с жената на Кенсинг и…
Глицки вдигна вежди.
— Кога стана това и защо?
— Ами нали си спомняте, че ни казахте да не разпитваме някои свидетели. Не искахме да ви се месим в работата, затова се движехме отстрани. Отидохме да се срещнем с лелята на Харлен, после с Ан Кенсинг.
Лейтенантът вдигна ръце и разтърка очите си. После срещна погледа на Брако през бюрото.
— Не би трябвало да оставате с впечатлението, че не желая да разговаряте с хората, Дарел. Можете да говорите с когото искате. Това е ваш случай.
— Да, сър. Благодаря ви.
— Но искам да ми докладвате всеки ден. Преди да излезете и след като се върнете.
— Да, сър. Но ако разрешите…
— Разрешавам. Няма нужда да питаш. Какво има?
— Продължаваме ли да се придържаме към допускането, че първоначалното произшествие с колата, която го е блъснала и избягала, е било случайно. Харлен още иска да търси коли. Защото, нали някой го е ударил? Може да е било нарочно.