Погледът на Глицки беше спокоен, гласът му — овладян и равен.
— На този етап бих се изненадал, ако не е случайно произшествие, но също така не можех да очаквам и че семейството на Маркъм ще бъде застреляно. Защо питаш? Имате ли някаква следа по отношение на колата?
— Не, сър. Просто исках да съм сигурен дали трябва напълно да изоставим това, или не.
— Ако дойде такъв момент, Дарел, това ще ти стане ясно. Засега дръжте всички варианти под внимание. Може ли сега да се върнем на онова, което искаше да ми кажеш за госпожа Кенсинг?
Брако се бори с мислите си една-две секунди и накрая заговори с известна неохота.
— Ами тя всъщност каза, че мисли, че той си е признал, но Харлен и аз решихме, че не го казва сериозно. Беше много разстроена, почти не си даваше сметка какво говори.
Глицки спря да дъвче пицата си и направи дълга пауза.
— Казала е за кого, че е признал какво?
— Кенсинг. Че е убил Маркъм.
— Каза ви, че той ѝ е признал това?
— Да, обаче всъщност… Трябваше да бъдете там. Просто крещеше. Беше страшно ядосана.
Глицки дръпна ухото си, не вярвайки на това, което току-що беше чул, и желаейки да бъде абсолютно сигурен, че го е разбрал правилно.
— Да приема ли, че Ан Кенсинг ви е съобщила, че съпругът ѝ е заявил пред нея, че е убил господин Маркъм? Казал ѝ е това директно?
— Да, сър. Това е, което тя каза, но…
— И ти не намери време да ми кажеш досега?
— Вече бяхте поставили камерата и бяхте готови да започнете, сър, а ако си спомняте, след това нямахме време заедно, преди да започнете. Така че решихме да изчакаме, докато…
Глицки усещаше, че едва се контролира.
— И това не се стори на никой от вас важна информация?
Брако се размърда неловко.
— Ами, моята представа беше, че не следва да се отнасяме с много доверие към приказките на хората, а това си беше точно такава работа. Поне така ни се стори.
Подпрял пръсти на устните си, Глицки снижи глас, за да се сдържи да не се разкрещи.
— Не, Дарел. Всъщност, това е свидетелско показание за самопризнание. И това е почти най-доброто доказателство, до което може да се стигне. Дали случайно в този момент касетофонът ви работеше?
И наистина, на записа Ан Кенсинг звучеше сякаш е в истерия, не на себе си. Тирадата ѝ бе изпъстрена с нецензурни думи, с проплаквания и прекъсвания, с пискливо оплакване и налудничав смях. Но нямаше съмнение за това, което беше чула, относно неговия смисъл. Бе казала на Брако и Фиск, че единствената причина да не отиде до полицията предишния ден била, защото е вярвала, че автомобилната катастрофа е убила Тим Маркъм. Веднага щом разбрала, че е убит и как е бил убит…
„Чуйте ме, чуйте ме! Повярвайте ми, той ми каза, че го е натъпкал целия. Това бяха точните му думи. Да, натъпкал го бил. Така каза. А това значи, че го е убил, нали? Нищо друго не може да означава. Защото нали никой друг не знаеше тогава? Преди аутопсията. Ох, ти, Ерик, гадно копеле, жалък нещастник…“
Глицки изслуша целия запис, после нареди на Брако да отнесе касетата право в прокуратурата за дешифриране. Там все още би трябвало да има някой, а ако няма, да потърси някой у дома му и да ги извика да почнат работа по това.
Когато Брако излезе, Глицки измъкна формуляр на заповед за арест от чекмеджето си и започна да го попълва, но след първите няколко реда ръцете му като че ли сами спряха. Да, разполагаше с ново и недвусмислено доказателство и то може би беше достатъчно силно само по себе си, за да арестува Ерик Кенсинг. Но като имаше предвид множеството солидни мотиви и всичките политически аспекти на въпроса с „Парнас“, Глицки реши, че ще е по-достойно да сдържи коня си до сутринта и да отиде при Джакман за една последна консултация.
Единственият неразрешен въпрос в съзнанието му беше дали следва да включи в заповедта имената на Карла и децата.
15
Когато в дванайсет без петнайсет Харди влезе каталясал през външната врата на своята тъмна и тиха къща, той се запита дали му е останала сила да се качи по стълбите до спалнята. Може би трябваше просто да се просне на кушетката тук, във всекидневната.
Въглените в камината още просветваха. Той остави чантата си, натисна със замах ключа на стената за приглушеното таванско осветление, после се измъкна от шлифера и от сакото и прекоси стаята. На лавицата над камината новата (след пожара) колекция на Франи от стъклени слонове се простираше покрай няколко кактуса в саксийки. Беше придобил навика да ги пренарежда почти всеки ден — нещо като шахматна игра без правила или дъска, която му служеше като някаква форма на контакт между него и съпругата му. Безсловесен и някак си позитивен — а и най-малкото подобно нещо беше от полза. С грижите около децата, нейното училище и неговата работа понякога си мислеше, че трябва едва ли не да си уговарят срещи, за да си кажат „здрасти“. Ако не бяха официалните им вечери за срещи, напълно щяха да се изгубят от поглед един друг. Така че той направи няколко хода със слоновете.