Франи просто го наблюдаваше отгоре. Беше кръстосала ръце на гърдите си, позата ѝ изразяваше всичко — разочарование, неодобрение. Тъга.
— Има останали спагети в хладилника — каза тя.
— Не знам дали изобщо е важно — започна Ребека Симс.
— Не се притеснявайте — отговори Харди. — Щом е нещо, което не ви оставя да заспите, вероятно си заслужава да се говори за него. — Седеше на масата за хранене, пред него бе жълтият му адвокатски бележник, слушалката на безжичния телефон бе до ухото му. Беше си налял чаша портокалов сок и изпи половината на една глътка. — Спомнихте си нещо за доктор Кенсинг?
— Не, не точно това. Всъщност, изобщо не е това.
Харди изчака.
— Чудех се как да ви го кажа, тъй като всъщност нищо конкретно не знам със сигурност. Просто се върнах на етажа, след като говорихме и може би цялото това обсъждане с вас… разбирате ли… цялата обстановка тук…
— Разбира се. Спомням си.
Линията пожужа празна още няколко секунди. После Ребека заговори отривисто:
— Работата е там, че всички тук, в болницата, знаят, че нещо наистина не е наред. Имам предвид, сестрите. Може би и някои от лекарите също. Но никой не говори за това. По-скоро едно усещане, като някакъв призрак, който витае над това място, или нещо такова.
Харди затвори натежалите си клепачи. Гласът ѝ звучеше така, сякаш влагаше буквалния смисъл в думите си. „Страхотно!“, помисли си той. Макар на дневна светлина да му се бе сторила интелигентен човек, жената, която бе избрал случайно в болничното кафе, всъщност беше една откачалка и сега имаше домашния му телефон. Франи беше права — не би следвало да го слага на служебната си визитка.
— Е — Харди бе готов да сложи край на разговора, — не знам дали едно усещане…
— Не, не — прекъсна го тя. — Не е това. Работата е там, че… Искам да кажа, тук умират хора.
Харди бе вдигнал чашата със сока и сега я остави на масата. Умората му внезапно изчезна.
— Какво говорите? Какви хора?
— Пациенти. Хора, които не би трябвало да умрат.
— Какви пациенти?
— Предимно възрастни според мен. Най-вече в интензивното.
— Но не сте сигурна.
— Не, не сто процента. — Той можеше да долови отчаянието в гласа ѝ. — Нали това ви казах в началото. Не съм сигурна.
— Спокойно — отвърна той, надявайки се да задържи мислите ѝ в тази посока. — Няма нищо. За мен е интересно.
— Никой тук не е наистина сигурен или не казва, че…
— Ясно. Но мен повече ме интересува обстановката там като цяло. Не е нужно нещо конкретно — ниския ентусиазъм и така нататък.
— Да, всичко това също го има, парите не стигат, човек не е сигурен за работата си и така нататък. Истината обаче е, че когато говорихме, не можех точно да напипам къде е проблемът и едва тази вечер, като се прибрах вкъщи, ми просветна.
— Какво по-точно?
Сякаш го дърпаше от зъбите ѝ, но хватката изглежда отслабваше.
Тя спря за миг.
— Изглежда глупаво дори да се каже.
— Поне опитайте. Аз няма да си помисля, че е глупаво, каквото и да е то. Обещавам.
По-дълга пауза.
— Амиии… — започна тя. — Ако хората постоянно умират, без да има причина за това…
Харди ѝ помогна да завърши.
— Може би някой ги убива.
— Да — облекчението в гласа ѝ беше осезаемо, — точно до това се опитвах да стигна. Точно това е.
— Имате ли някаква представа кой би могъл да бъде?
— Не. Всъщност, може би, не знам. Както ви казах, даже не съм сигурна дали е вярно. Първият, за който чух, беше преди около година. Един мъж беше получил удар. Но ситуацията беше… такава, разбирате ли, семейството се надяваше, че той ще се възстанови, прогнозата беше добра, в случай че излезе от комата, така че не искаха да изключат системата. И чакаха. Всички мислеха, че ще трае дълго, но само след два дни той внезапно умря.
— Разбирам — каза Харди. — Но не се ли случва това?
— Понякога. Случва се.
— Това не означава непременно, че някой го е убил.
— Не, разбира се, че не. Ако беше само този един случай, досега всички вероятно щяха да са забравили за него. Но той беше може би третият пациент, починал за около три месеца. Така че една от сестрите в интензивното го спомена в сестринската стая. Има един такъв странен тип, който работи там, всъщност като сестра. Казва се Раджан Бутан. Бил е дежурен във всички тези случаи.