Най-накрая стигна до голямата спалня. Там отново провери будилника, за да открие, че той е все така — отново! — нагласен за четири и половина. Налагаше се да издаде домашна заповед, с която да забрани достъпа до будилника за всеки друг, освен него и Франи. Премести го с два часа напред. Вече в леглото, докато жена му дишаше равномерно до него, се позамисли за малко за цялото това подсъзнателно общуване, което протичаше в дома, сред семейството му. Той и Франи със слоновете, премълчаваните сега, но все още очевидно смущаващи Бек страхове, последната шега на Винсънт, очевиден опит да задържи баща си в стаята още няколко секунди, макар че никога не би го помолил направо. Динамиката като че ли внезапно се бе преместила и Харди поне се чувстваше в някакъв дрейф, носеше се сред останалите от семейството, свързан с някакво гравитационно привличане, но без нищо наистина солидно, което да ги придържа заедно.
Сега лежеше буден, като ехо от своя син, и не можеше да заспи въпреки изтощението си. Паметта му бе извлякла едно противоречие, което сега се зъбеше насреща му. По-рано през деня Ребека Симс беше отхвърлила с насмешка предположението, че някой е убил Тим Маркъм в болницата. Това е нелепо, трябва да е било случайност, беше казала тя.
Или пък той просто е умрял, което, както му беше напомнила, „се случва с хората“. Но до вечерта подобни смъртни случаи — необяснени и възможни убийства — бяха станали обичайни, постоянна характеристика на изминалите година и нещо в „Портола“. Искаше му се да ѝ се обади и да изясни позицията ѝ — може би бе разчупил тази бариера в отношенията в болницата, където критиката не се търпеше, беше я заставил да допусне немислимото в случая с Маркъм, а това бе събудило други духове.
Но фактите за смъртните случаи сами по себе си — ако това бяха факти, ако можеха да бъдат доказани — бяха разтърсващи със своите последствия, и не само за клиента му, макар че Кенсинг щеше да бъде в центъра на всичко, което щеше да се случи. За Харди това щеше да означава повече часове, по-голяма отдаденост, нарастваща заетост; по-малко време с жена му, по-малко връзка с децата, по-малко участие във всекидневния ритъм на дома му.
Това също означаваше, че наистина си слагаше главата в торбата. Ако някой, независимо дали беше този Раджан Бутан или някой друг в „Портола“, наистина бе убивал многократно, и ако Харди решеше да се намеси в разкриването на тези престъпления, той щеше да се окаже в полезрението на този човек.
Обърна се отново настрани и може би почти се унесе в някакъв полусън, плуваше в бурни води и няколко от акулите на Пико го наобиколиха и щракаха с челюсти все по-близо до него. В този миг нещо — някакво движение в къщата, някакъв случаен шум отвън — пръсна адреналина в тялото му и той отметна завивките и рязко се изправи в леглото. Дъхът му се връщаше на учестени тласъци. Това събуди Франи.
— Дизмъс, добре ли си? Колко е часът?
— Добре съм. Добре съм.
Но всъщност не беше добре. Онзи всеобщо непризнат и все пак всепроникващ страх, който Ребека Симс беше описала в „Портола“, като че ли преследваше и него. Дори познатата тъмнина на собствената му спалня изглеждаше някак зловеща, като че ли нещо ужасно дебнеше скрито в ъглите ѝ.
Опита се да отхвърли със смях породените от въображението му представи, като си каза, че те не са нищо друго, освен ирационални страхове, последица от кошмар. Но те продължаваха да го държат в хватката си. Накрая, чувствайки се глупак, той светна нощната лампа за малко.
Нищо, разбира се. Нищо.
И все пак мина доста време, докато дишането му се успокои. Най-накрая легна отново и се покри със завивките. След минута се обърна и се притисна към гърба на жена си.
Преди мозъкът му да успее да заработи отново, сънят милостиво го покори.
16
Кенсинг приключи сутрешната си обиколка в интензивното отделение на „Портола“ и се отправи към сестринската стая. Там го чакаше високия и слаб администратор на „Портола“ Майкъл Андреоти, който бе пожелал да разговаря с него насаме. Повървяха мълчаливо заедно по един дълъг коридор, после взеха асансьора до приземния етаж, където Андреоти го отведе в една празна заседателна зала в съседство с неговия кабинет в административното крило и после затвори вратата ѝ.
Кенсинг вече бе наясно какво се задава, но все пак попита:
— И така, за какво става дума?
Между двамата не съществуваше някакво особено приятелство и административният директор започна, без да губи време за любезности.