— Страхувам се, че управителният съвет е решил засега да излезеш в отпуска.
— Не мога да приема това. Нямат право. Имам договор.
Повече или по-малко, Андреоти очакваше този отговор. Той носеше документа със себе си и му връчи листа.
— Не е мое решението, докторе. Както казах, бордът е решил.
Кенсинг изсумтя презрително.
— Бордът? Искаш да кажеш, Рос. Най-после видя своя шанс. — Андреоти не почувства нужда да отговори. — Какво е извинението този път?
— Ясно е обяснено в писмото, но изглежда, че има твърде много въпроси, свързани с вас, които се отнасят до смъртта на господин Маркъм.
— Това са пълни говна. Нямам нищо общо с тази работа.
На Андреоти едва не му падна челюстта от изненада — употребата на вулгаризми съвсем не бе обичайна за Кенсинг.
— Бордът не го прави затова. Само така изглежда.
Андреоти бе настроен на бюрократична вълна. Приличаше досущ на манекен. Работата му беше само да връчи писмото и съобщението и да приведе в изпълнение волята на борда.
— Как така „изглежда“? Изобщо не изглежда така.
Андреоти разпери ръце.
— Наистина нещата са извън моя контрол, докторе. Ако желаете да обжалвате решението, бих ви предложил да се обадите на доктор Рос. Междувременно ще преустановите практиката си тук и в клиниката.
— А моите пациенти? Трябва да ги прегледам.
— Разпределили сме други лекари, които ще поемат вашите случаи.
— И откога?
— Боя се, че от този момент.
— Боите се. Май наистина е така. — Кенсинг за момент изпусна нервите си. — И има защо.
Андреоти се дръпна крачка назад.
— Заплашвате ли ме?
Кенсинг се изкушаваше да използва момента и наистина да посплаши малко този чиновник, но след снощното посещение на Глицки започна да чувства колко зле действително могат да се развият нещата с това разследване на убийството, с това подозрение, което го заобикаляше. Някакво чувство за самозащита се обади в него.
— Грешите — задоволи се да каже той.
И като погледна към листите хартия в ръката си, обърна се кръгом и излезе.
Още нямаше девет сутринта. Бурята най-после бе утихнала. Небето беше чисто изпрано, тъмносиньо и безоблачно.
Кенсинг се бе завърнал у дома си, във всекидневната на своя апартамент. Придвижи се напред и дръпна със сила един от прозорците, за да влезе малко свеж въздух. После се върна в кухнята, където Глицки го беше разнищвал миналата вечер. Чашата за чай на лейтенанта все още бе в умивалника. Беше от сервиза, който бе наследил от родителите си, след като баща му почина. Разсеяно пусна водата, за да я измие, и повдигна внимателно нежната съдинка. Над умивалника имаше прозорец и Кенсинг изведнъж просто спря всяко движение, взирайки се навън, към западния край на града, без да вижда нищо от него.
Чашата се пръсна в ръката му, разбита от силата на хватката.
Погледна надолу с някаква студена, безразлична ярост. Там, където ръбовете бяха порязали ръката му, кръвта течеше и се събираше в бялата порцеланова чинийка сред счупените парчета на дъното на умивалника.
Джеф Елиът имаше домашния му номер от времето на случая с бебето Емилия и му се обади двайсет минути по-късно. Напоследък той преследваше „Парнас“ за новини и беше чул вестта за административния му отпуск тази сутрин, може би много скоро, след като самият Кенсинг я беше научил. Елиът му предложи да изслуша неговата гледна точка със съчувствие, като репортер, който отразява цялата история от различни ъгли. Можеше да дойде веднага, ако Кенсинг има готовност да му отдели час или нещо такова. Когато пристигна, Елиът се придвижи с количката в кухнята. Беше идвал вече тук по повод на бебето Емилия и можеше да се оправи. След като седна, първият му коментар беше за няколкото лепенки по ръката на Кенсинг.
— Опитвах се да си прережа вените в отчаяние, но май нещо не съм улучил. — Лекарят се изсмя злъчно и предложи обяснение: — Никога не хващай касапски нож за острието. Би трябвало да съм го научил това някъде по дългия си път. — После ловко смени темата. — Между другото, знаете ли, харесах статията ви за Рос. Уловили сте го идеално.
Елиът кимна признателно.
— Никога няма да разбера какво е мотивирало този тип да тръгне да става лекар. Изглежда толкова се грижи за пациентите си, колкото компаниите за дървен материал ги е грижа за тропическите гори. — После се залови за работа. — Значи най-накрая ви уволниха?
Постепенно те стигнаха до личностите в „Парнас“, до игрите. Елиът каза, че е говорил доста с административен помощник на Тим Маркъм, един озлобен млад мъж на име Брендън Дрискол, който по всичко личи скоро ще бъде без работа.