— Естествено, че познавам Брендън. Всички познават Брендън.
— Изглежда той също ви познава. Разменили сте си остри думи в болницата.
Кенсинг сви рамене.
— Не искаше да излезе от интензивното, когато Маркъм беше там. Трябваше да го изритам. Не остана много доволен от това.
— Но защо изобщо е бил там, щом е само секретар?
— Мерете си приказките, Джеф. Брендън е помощник на директора, не бива да го забравяте.
— И каква е неговата история? Защо е толкова зле настроен към вас?
— Сигурно е плъзнал някакъв такъв вирус наоколо. Учудвам се, че вие не сте засегнат. Но истинският отговор е, че Брендън е един свръхстарателен секретар, това е всичко. За него работата е целият му живот. Работил е с Маркъм още преди той да дойде в „Парнас“. Както и да е, той се грижеше за графика на всичко в живота на Маркъм, включително и Ан, но нека да оставим това извън разговора.
— Вашата съпруга, Ан?
Той кимна.
— Тя… Вижте, тя всъщност никак не го обича. Но Брендън е от онези хора, които се отъждествяват до такава степен със своя шеф, че наистина започват да си вярват, че самите те са непогрешими. Бих се отнесъл към него и към всичко, което казва, с известни резерви.
— Е, аз също се отнесох така. Но той би могъл да ви навреди. Държи всички да знаят как Маркъм едва не ви е уволнил, как сте били истински врагове.
— Е, тук е наполовина прав — съгласи се Кенсинг. — Не се разбирахме. Но той нямаше намерение да ме уволни. Всъщност, дори може да се каже, че беше на моя страна. Сам знаеше какво би последвало. Ако ме уволнеше, как щеше да изглежда това? Щях да съдя него и компанията за един милиард долара и щях да спечеля. И той го знаеше.
— Тогава за какво са били всички тези мъмрения?
Другият сви рамене.
— Маркъм се застраховаше пред управителния съвет, това е всичко. Той, видите ли, се стреми да намалява разходите, да държи изкъсо такива нахакани доктори като мен, но те просто не го слушат. Особено аз, за съжаление. Нямам нужното отношение. Не играя по правилата на екипа. Но Тим не можеше да ме пипне.
— И сега това се е променило? Когато Рос командва?
Изражението на Кенсинг стана по-сериозно.
— Рос е голям проблем. Всъщност трябваше да кажа на адвоката ми колко логично би могло да се покаже, че убийството на Маркъм е най-лошото нещо, на което съм способен, ако искам да запазя работата си. Истината е, че Маркъм бе единственото препятствие, което стоеше между мен и Рос. Него вече го няма. Ако се заслушам наистина внимателно, мога още сега да чуя как ледът започва да се пука под краката ми.
Дочу се слаб шум от завъртане на ключ в ключалката и една врата се хлопна зад тях. Кенсинг се бе изправил наполовина, когато чуха един женски глас да отеква в коридора.
— Колко добре би ми дошъл сега един здравословен секс… О!
На входа на кухнята стоеше жена на около трийсет и пет години с фигура на модел на Модиляни и ситно къдрава коса. Като видя Елиът до масата, тя покри устата си с ръка в банален жест на изненада.
— Да ме вземат дяволите! — После се обърна към Кенсинг с изражение, което сякаш казваше „Какво да направя?“ и вдигна мелодраматично ръце.
— Мисля, че моментът е подходящ за запознаване. — Кенсинг вече се бе изправил и се приближи до жената. — Джудит, това е Джеф Елиът от „Кроникъл“. Джеф, да ви представя Джудит Коен.
— Извинете — обърна се тя към стаята. — Иде ми просто да потъна в земята.
— Ще го преживея — успокои я Елиът. — Понякога и аз имам такива желания.
Оказа се, че Коен също не е голям почитател на Рос.
— Ама че негодник! Не може просто така да те уволни! — каза тя, бясна. — Трябваше да си останеш там и да работиш.
Кенсинг, отново застанал до умивалника, поклати глава.
— Андреоти се бе обадил на охраната. Изглеждаха напълно готови да ме ескортират навън, в случай че не желая да си изляза сам.
Коен се изправи, отиде до вратата, плесна с ръка стената и се обърна с лице към мъжете.
— Гадни идиоти! Как могат…
Елиът внезапно щракна с пръсти и я прекъсна:
— Джудит Коен? Вие ли сте Джудит Коен?
Тя спря, блестящите ѝ очи излъчваха гняв и предупреждение.
— Ами сигурно съм. Да няма друга?
Но Елиът не трепна. Като репортер бе свикнал да задава въпроси, които караха хората да се чувстват неудобно.
— Вие сте Джудит Коен от случая „Лопес“?
— Да, аз съм — отвърна тя със студена ярост. — Позорно лоша диагностичка. Може би и детеубийца.