— Нека да отговоря на това така: имаме хора от персонала, които аз самият не бих избрал за личен лекар.
— И какво всъщност става, когато някой лекар сгреши? — попита Харди.
— Две неща. Първо, забелязахте, че споменах вълшебното число „трийсет дни прекъсване на клиничната практика“. Вместо това човекът получава двайсет и девет дни. Следователно нямаме „805“, нали? Правилата се спазват, избягваме националната база данни.
— А има ли лекари от „Портола“ в тази база данни? — Джеф както винаги си гонеше темата. — Как мога да разбера?
— Не можете. — Гласът на Кенсинг беше твърд. — Обществеността няма достъп до нея по обясними причини. Макар че евентуалните работодатели имат. Във всеки случай, има и още един начин да се избегне докладването. И той вероятно се прилага по-често.
— И какъв е той? — попита Харди.
— Ами докладите „805“ се основават на колегиални заключения.
— От други лекари — вмъкна Елиът.
— Именно. А сред лекарите има едно разбиране, особено сега в „Портола“, че сме забъркани в тази каша всички заедно, така че е по-добре да се браним взаимно. Ако някой от колегите не взема правилните медицински решения, добре, може да се направи неофициална дискусия, да се спомене стандартът на медицинско обслужване, към който се стремим всички. Но ние сме подложени на непрекъснат финансов натиск. Всички работим страшно много, през цялото време, така че в крайна сметка не се топим един друг.
— Никога? — попита Харди.
— Може би при някое крещящо нарушение — имам предвид неизвиним, тежък, фатален пропуск — и то навярно повече от един път. Но ако нещата не са чак такива, няма да получите колегиални отзиви в „Портола“, които препоръчват „805“. В повечето болници в страната бих казал, че историята е горе-долу същата.
Елиът и Харди се спогледаха.
— А какво ще кажете за други причини за смъртта? Може би предизвикана нарочно?
Тук Кенсинг направи пауза.
— Какво имате предвид под „предизвикана нарочно“?
— Например да се изключи системата по-рано или нещо такова. — Харди се замисли, после допълни: — Може би нещо като този калий.
— Говорите за убийство, нали? — Отговор не последва. — Дали смятам, че нещо такова става в „Портола“?
— Смятате ли? — попита Харди.
— Само в най-параноидните си моменти.
Елиът се намеси в разговора.
— Често ли имате такива моменти, Ерик?
Чу се как Кенсинг въздъхна.
— Имаше още един пациент в интензивното отделение по същото време с Маркъм. Знаехте ли това?
— Мислех, че са били няколко — каза Харди.
— Така е. Имах предвид още един пациент, който почина.
— Кой беше това? — Всичките инстинкти на Харди му подсказваха, че беше напипал нещо и че това беше важна част от него.
— Казва се Джеймс Лектър. 71-годишен, никога не е пушил. Беше развил някои усложнения след сърдечна операция и го държахме на системи две седмици. Но имаше подобрение и се повлияваше от лечението. Признаците му на живот се подобряваха. Смятах да го преместя след няколко дни.
— А той почина? — попита Харди.
— Ами да. Не виждах никаква причина. Просто… край.
— Никога няма да разкрия източник — обяви Елиът. — Ще отнеса името ви в гроба си.
Харди не му обърна внимание.
— И освен този човек, Лектър — попита той, — колко други бихте изброили? Смъртни случаи, които не бихте могъл да си обясните?
— Всъщност, започнах да си водя сметка миналия ноември. Имам един малък бележник.
Изчакаха.
Той продължи:
— Смятах да се върна към тези случаи и да видя дали следват някакъв модел. И може би някак да ги махна от главата си.
Елиът го попита защо е започнал да си води бележки.
— Не знам точно. Сега, като ме попитахте, си мисля, че съм си събирал собствени амуниции за момента, когато най-после ще ме уволнят. Не съм си мислил, че някой убива пациенти нарочно, но губехме пациенти, с които това не би трябвало да се случва. Както онова момче Лопес, Джеф. Така че ако финансовата им политика започнеше да вреди на медицинското обслужване, исках да имам с какво да им отвърна. Общо взето, смятах, че тази болница се разпада и исках да запазя някои конкретни данни.
Този път мълчанието продължи доста дълго. Най-накрая Харди попита:
— Колко, Ерик?
— Ако не се брои вторникът — отвърна Кенсинг, — единайсет.
17
Какъвто и да бе специалитетът на деня в заведението на Лу Гърка, Харди нямаше апетит да го опита. Надяваше се да може само да си мушне главата през вратата и да огледа помещението, за да види дали вътре се намира Уес Фарел.