Но нямаше късмет.
Точно в разгара на обедната почивка заведението бе пълно от край до край и масово се поръчваха напитки. Правото продължаваше да бъде занимание, от което хората ожадняваха, отбеляза Харди.
Шмугна се в тълпата, премина през вратичката до бара и набързо обиколи мястото, разменяйки от време на време любезности при вида на познато лице, но без да се спира. Ако Фарел го нямаше, той също нямаше желание да бъде тук. Не на последно място, защото не искаше да се сблъсква с Глицки.
Все още не му беше минало.
Харди се бе обадил на секретарката на Фарел, която работеше на половин ден, и за щастие я беше случил на бюрото. Тя му бе казала, че по разписание шефът ѝ би трябвало да е зает в съда през целия ден. Не беше сигурна дали става дума за градския, върховния или федералния съд, но мислеше, че е градският, което значеше Съдебната палата. Така че усетът на Харди му подсказа обяд при Гърка. Излезе прав. Уес се бе настанил в сепаре отзад, скрито от входната врата. Той го споделяше с една голяма, почти недокосната халба бира и двама мъже в джинси и работни ризи, които не можеха да впечатлят с облеклото си който и да е съдия, известен на Харди.
Като се промъкна и седна до Фарел, Харди го попита как я кара.
— Толкова добре, колкото близнаци.
Уес представи хората около масата. Оказа се, че двамата мъже с него — Джейсън и Джейк — бяха баща и син, което Харди беше отгатнал още щом седна. Момчето, Джейк, може би двайсетинагодишно, беше клиент на Фарел. Те празнуваха (оттам и бирата), защото полицаят, арестувал Джейк, не се бе появил на предварителното заседание тази сутрин. Тъй като той бил главният свидетел от страна на държавата, прокуратурата бе оттеглила всичките си обвинения. Харди бе достатъчно възпитан, за да не разпитва какви бяха те.
Затова и двамата бяха убедени, че Уес е герой.
— За мен той винаги е бил такъв — съгласи се Харди. — Всъщност, тъкмо затова съм тук сега. — Обърна се към Уес. — Изскочи нещо важно. Мога ли да те измъкна за няколко минути? Имате ли нещо против, момчета?
Щом им оставяше бирата, всичко бе наред.
Проправиха си път до страничната врата — така имаше по-малко тълпа, през която да минат — и излязоха на алеята, където сега, малко след пладне, на топлото слънце се излежаваха, припичаха и — ако се съди по миризмата — се разлагаха кутии с отпадъци. Фарел примигна от ярката светлина, пое си дълбоко дъх и сбърчи нос.
— Трябва някой да е умрял някъде тук. Какво има?
Харди бе готов и бръкна във вътрешния джоб на палтото си, докато вървяха към улица „Брайънт“ и чистия въздух.
— Имам тук един списък с имена и съм много любопитен дали някое от тях ти е познато.
Фарел взе листа хартия и хвърли поглед по него.
— За какво става дума?
— Любимата ти болница.
Той хвърли бърз поглед нагоре, после се върна на списъка. Харди видя как присви очи. Фарел спря и вдигна отново поглед.
— Добре, предавам се.
— Познаваш ли някое?
— Да, на Марджъри Лоринг.
— Тя е сред клиентите ти от онова дело, което водиш срещу „Парнас“, нали?
— Не точно тя. Децата ѝ. Тя самата е покойник.
— Знам. Това се отнася за всички в списъка. Правили ли са ѝ аутопсия?
Бяха спрели на някаква сянка пред офиса за отпускане на заеми за гаранции при входа на заведението на Лу. Фарел сви очи, загледан някъде не много далеч, като се опитваше да си спомни. После поклати глава.
— Винаги го правят. Но може би не са ѝ отделили особено внимание. Знаеха от какво е умряла.
— И какво беше то?
— Голямото Р, рак. Тя беше един от онези случаи, за които се казва: „Оп-па, трябваше да се заемем с това малко по-рано“.
— Но кога е умряла? Било ли е по-рано, отколкото децата ѝ са очаквали да си отиде?
— Те не знаеха колко дълго ще трае точно. — Той присви устни, едно мускулче заигра около челюстта му. Харди го остави да измъкне спомена. — Макар че, да, наистина, беше доста бързо, доколкото се сещам. А бе, нещо от сорта — остават ви може би три месеца, освен ако не се окажат три дни.
— Три дни?
— Не, не, само така се изразих. Това е една от малкото ми слабости. Преувеличавам. Всъщност, мисля, че беше седмица, две седмици или нещо такова.
— А се очакваше да бъдат три месеца?
Фарел поклати глава.
— Нали знаеш как е с тези неща, Диз. Ставаше дума за повече три месеца, може би за шест. В действителност се оказа по-малко. Случва се постоянно. Може дори да е било за добро.
Харди можеше да приеме това само по себе си, но не и ако някой ускоряваше нещата.
— Смяташ ли, че семейството на госпожа Лоринг ще се съгласи да поиска ексхумация?