— Зададох му същия въпрос.
— Това е, защото си умен. И какво ти отговори?
— Общо взето, че всички тези смъртни случаи са били така или иначе очаквани и по очакваните причини. Не било както ако хора в цветущо здраве изведнъж умрат. Просто едни умиращи хора, които си отиват. Само че малко по-рано. Болницата е направила аутопсии и наистина всички те са били мъртви. — Харди вдигна рамене. — Така или иначе го е отдал просто на общия упадък на обслужването в „Портола“. — Той се приближи и прошепна заговорнически: — Но чуй ме, Уес. Работата е там, че ако някой в „Портола“ е убил Марджъри Лоринг, печелиш, каквото и да стане.
— И това е, защото…?
Той спря, защото внезапно разбра. Можеше да започне дело за огромно обезщетение от името на децата на Марджъри Лоринг. Нямаше да има нужда да доказва обща небрежност или някакъв друг момент на непредпазливост. Можеше да започне незабавно със сметките. Ако Марджъри Лоринг не беше умряла от естествена смърт, а бе убита в болницата, Уес можеше да спечели маса пари за доста кратко време, извършвайки сравнително много малко.
— Ще говоря с децата ѝ — отсече той. — Да видим какво може да направим.
Трея вдигна поглед от бюрото си и погледна към часовника на стената. На лицето ѝ светна искрена усмивка и тя стана от стола.
— Дизмъс Харди, истински джентълмен, три часът, точно на минутата. Кларънс те чака, веднага ще те приеме, но човекът при него ще остане още миг. Отгоре ли идваш? — попита тя.
Имаше предвид отдела на Глицки.
— Не.
— Значи не си говорил с Ейб?
— Още не. Франи ми каза, че се е обаждал снощи, но се прибрах много късно.
— Наистина иска да говори с теб.
— И аз с него, разбира се. Може би ще ни уредиш една среща?
— Той няма ли да слиза за тази? Знам, че Кларънс го е поканил.
Това не прозвуча като добра новина за Харди, но той прикри реакцията си с усмивка.
— Добре. Може би ще можем да побъбрим после.
Седна и зачака, давайки си сметка, че е нервен и гневът му още не е преминал. Беше прекарал безброй часове тук, в кабинета на областния прокурор — като се почне още от времето, когато сам бе млад помощник в прокуратурата, до неотдавнашните му премеждия като адвокат. В над деветдесет процента от тези часове между него и човека от другата страна на вратата бе съществувал конфликт. Откакто Джакман бе назначен за областен прокурор, това се беше променило. Сега за няколко минути той разбра, че му предстои да се върне там, където му е мястото, на страната на защитата. Може би щеше да бъде внимателно отместване и, надяваше се, любезно, но съвсем реално, независимо от това.
Вратата на Джакман се отвори. Вътре бе Марлин Аш. Сега, като се замисли за това, Харди си каза, че би трябвало да очаква Джакман да е поканил и нея. В края на краищата тя щеше да бъде обвинител на „Парнас“ и най-вероятно — на неговия клиент.
— Диз, как си? — избумтя Джакман. — Хайде, влизай, влизай. Извинявай, че малко закъсняхме.
Харди пристъпи вътре, ръсейки усмивки.
— Ако ти и Марлин не сте свършили… — започна той, като се стараеше да бъде колкото може по-любезен, — … не бих искал да ви притеснявам. Сигурен съм, че Трея и аз ще намерим начин да изкараме още няколко приятни минути.
Джакман му отвърна с усмивка. Всички си бяха още приятели.
— Марлин реши, че може да поостане малко, ако нямаш нищо против. Имаше две неща, които искаше да свери с теб. Трея каза ли ти, че съм поканил и Ейб да се отбие? А, ето го и него.
Глицки и Харди седнаха от двата края на канапето. Нито думите им, нито очите осъществяваха контакт помежду им. Марлин си остана на стола, Джакман придърпа още един стол. Малък, мил приятелски кръг край масата за кафе.
Харди започна направо.
— Доколкото разбирам, след като господин Маркъм се е превърнал в потенциална жертва на убийство, решили сте да свикате Голям съдебен състав. Чух, че ще се разследва не само смъртта на Маркъм, но и цялата бизнесситуация около „Парнас“. Всъщност мисля, че най-напред това даже бе моя идея, още преди някой да беше умрял. Просто исках всички да знаете, че наистина не очаквам някаква огромна публична проява, която да почете моя принос към това. Макар че един бюст, изработен с вкус, долу във фоайето или може би малка паметна плоча на ъгъла, при заведението на Лу, не би било лошо.
Белегът на Глицки минаваше като права линия през устните му.
— От приказките на този човек може да ти окапят ушите.
Облегнат назад, Харди изпъна ръка по облегалката на канапето, заемайки поза, изразяваща отпуснатост, макар всъщност да не се чувстваше така.