Словото му на отстъпление беше прекъснато от затръшването на вратата — силно, след Глицки, който бурно напусна стаята.
Наред със свободата на клиента си и достъпа до данните на обвинението, Харди първоначално смяташе да поиска още нещо от областния прокурор. Нормално се приемаше, че това е в пълномощията на Джакман, и, искайки разрешението му, Харди можеше да продължи успешно да представя себе си като олицетворение на сътрудничество. Но рязкото оттегляне на Глицки хвърли сянка върху тези, които останаха, и той реши, че да иска още би означавало да насилва нещата.
Но този друг момент от работата оставаше. И колкото повече си мислеше за него, толкова по-маловажно му се струваше искането на предварително разрешение от Джакман. Трябваше му отговор, и то още сега. Клиентът му все още бе в голяма опасност. И адвокатът всъщност нямаше да заобиколи никого, като се обърне към Джон Страут. Ако съдебният лекар откриеше нещо като резултат от молбата на Харди, така или иначе щеше да го докладва на Глицки и Джакман.
Харди не криеше нищо — нито мотивите си, нито действията си. Или поне така си казваше наум.
Той излезе от сградата през задната врата и тръгна по покрития външен коридор, който водеше към затвора отляво и моргата отдясно. Въздухът имаше лекия дъх на солена вода, но той долови също и аромата на цветята от големия пазар зад ъгъла. Чувстваше се така, сякаш бе свършил доста работа през деня. Като приключеше със Страут, не трябваше да забравя да купи букет за жена си, а защо не и за дъщеря си? Беше петък вечер. Уикендът се приближаваше, дълъг и обещаващ, и може би той и семейството му щяха да намерят начин да прекарат прекрасно заедно, ако се постараят.
Оказа се, че в момента Страут реже някого в студената зала, но на рецепцията казаха на Харди, че няма да се бави дълго. Дали би желал да почака? Каза, че смята да почака.
Същинският кабинет на съдебния лекар — за разлика от моргата — бе истински музей на древни и съвременни оръжия и уреди за мъчение. Безкрайно интересно място за посещения, стаята не полагаше никакви грижи за безопасността. Цялата странна колекция на Страут беше изложена открито и човек можеше да се възхищава на експонатите, да ги държи в ръце и дори, ако е достатъчно лекомислен, да ги опита. Ако някой негов сътрудник някога се разяреше, помисли си Харди, би могъл да си направи тук истинско пиршество — да наръга няколко души с ножове на пружина или с ловджийски ножове, да разкъса други с ръчни гранати, а останалите да застреля с изобилието от автоматични оръжия в арсенала.
Харди седна на пейката при гаротата — с червената копринена кърпа и всичко останало — припомняйки победата си горе и размишлявайки доколко е благоразумно и какви са шансовете му да успее в следващия ход. Важното бе, повтаряше си той отново и отново, да задържи клиента си извън затвора. Знаеше, че под постоянния натиск на Глицки, при умението на Марлин да ръководи големия състав и предвид трудното и непредсказуемо поведение на Кенсинг, трийсетте дни, които Джакман му беше обещал, можеха да се изпарят като утринна мъгла. Харди трябваше да представи нещо повече, въпреки риска, че онова, което възнамерява да предложи, можеше всъщност да засили подозренията срещу неговия клиент.
Разбираше, че нещата вземаха хазартен оттенък и това го притесняваше. Но чувстваше, че няма избор. Примката се затягаше около врата на клиента му. Интуицията му подсказваше, че си струва да поеме риска. Но ако грешеше…
— Ако искаш, мога да поставя този лекясал парцал около гърлото ти и да го стегна само малко. Казват, че е много полезно за либидото. — Страут говореше за гаротата и дори, още по-зловещо, за еротичната асфиксия, силния оргазъм, който се получава при обесването и при някои други форми на задушаване. — Изглежда много на мода пред последните няколко години, макар че ако питаш мен, просто не си струва неприятностите. Но може и да греша. Май мнозина са склонни да опитат. Както и да е, как си?
Двамата мъже побъбриха няколко минути, докато Страут си преглеждаше съобщенията си. След като той седна зад бюрото си, а Харди се премести на друг стол, двамата заговориха по работа.
Когато Харди свърши, Страут се почеса по тила.
— Нека си изясня нещата — каза той накрая. — Идваш тук като частно лице и искаш да направя аутопсия на друг пациент от „Портола“, който е починал в същия ден като господин Маркъм?
— Ако вече не е направена.
— Как е името на лицето?
— Джеймс Лектър.
Страут поклати глава.