— Ние ще се погрижим за тях — успокои го Рос. — Не се тревожете. Както знаете, господин Маркъм бе подготвил описания на своите проекти и подробни указания за управителния съвет именно в случай на подобни трагични събития като това. — Рос се надигна от стола си с дежурна усмивка. — Искам наистина да ви благодаря отново за вашата лоялност и дискретност. А също и за проявеното сега разбиране.
Това бе знак за край на срещата и Кози, по незабележим знак на Рос, скочи на крака, заобиколи масичката, бърборейки нещо неясно, и упъти очевидно стреснатия Дрискол назад към вратата.
— Трябва да кажа, че случихте на много хубав ден за начало на своя нов живот. Погледнете тази синева през прозорците. Не помня кога за последен път съм виждала небето толкова ясно. И като си помислите за бурята през последните няколко дни…
Уволнението на Брендън Дрискол, този досаден мухльо, беше първият, макар и мъничък слънчев лъч в живота му от смъртта на Маркъм насам. Веднага след като Кози излезе от кабинета му, Рос стана от бюрото си, отиде до барчето и си наля жестока доза охладена водка от бутилката „Скай“, която държеше във фризера си. Несъмнено сърцераздирателната сцена на прощаване с Дрискол в приемната приключи за десетината минути, докато той се наслаждаваше на питието си, защото Джоан звънна, за да му каже, че е свършило. Дрискол бе извън сградата.
Рос излезе от кабинета си, подхвърли някаква плоска шега на Джоан и зави надясно по застлания с килим коридор. Остъклената от пода до тавана стена от лявата му страна го караше да се чувства почти като че ли върви във въздуха — заливът блещукаше под него, а мостът „Бей“, вече изпълнен с движение, изглеждаше толкова близко, че можеше да го докосне. Сядайки на бившето бюро на Дрискол, вече в приемната на Маркъм, за миг той почувства странно усещане за загуба на ориентация. Даде си сметка, че след две седмици Джоан ще седи тук отпред, а той ще се е преместил в разкошните помещения зад вратата. Това бе самият връх на хлъзгавия стълб, по който се беше катерил като че ли през целия си съзнателен живот.
При всяка стъпка бе правил онова, което трябва, за да се стигне дотук. Нямаше спор — и управителният съвет го бе потвърдил — че той е най-добре подготвеният, за да се справи с работата. И сега, след като дребнавото суетене и ненужното двуличие на Маркъм бяха останали в миналото, вярваше, че в рамките на няколко месеца може да завърти отново бизнеса. Стига само дотогава да успееше да задържи компанията на повърхността.
Смяташе, че това е напълно осъществимо. Имаше идеи. Изпращането на онази сметка от тринайсет милиона долара на градската управа за вече извършени медицински услуги в доболничната помощ беше една от тях, макар да си даваше сметка, че това е само временна спасителна мярка. В краткосрочен план той държеше града в ръцете си, а дългосрочните му планове бяха да спре кръвотечението и да възстанови финансовото здраве на „Парнас“.
Докато очакваше екрана на компютъра да светне, той издърпа едно по едно чекмеджетата на бюрото на Дрискол и кимна доволно. Добре бяха свършили работата по изпразването им. Беше напълно уверен, че ще намери разпечатки от документите зад заключената врата на бившия кабинет на Маркъм. Рос смяташе да дойде тук през уикенда и да разгледа всяка страница от материалите. Но междувременно имаше един час до края на работното време и още един след това, до уговорената вечеря, и той искаше да се увери, че компютърът на Дрискол не съдържа нищо смущаващо. Много отдавна, преди още парите да станат такъв проблем, Рос бе закупил компютърна система, последна дума на техниката, която все още смяташе за едно от най-прозорливите си капиталовложения. Специално разработеният бизнессофтуер, който бе поръчал, даваше на някои служители като Кози и самия него, които притежаваха така наречената „операторска привилегия“, неограничен достъп до всички файлове. Това позволяваше на отдела на Рос да следи почти всичко, което се случва. Програмите за сигурност на системата можеха да броят ударите по клавиатурата на час, така че отделът се осведомяваше кои секретарки не са много натоварени или, както по-често биваше, са просто мързеливи. Ако някой служител прекарваше прекалено много време в Интернет или съчиняваше сценарий или любовно писмо през работно време, Кози също научаваше това в края на седмицата, когато идваха докладите. После тя разглеждаше тези доклади с Рос и заедно решаваха кое лице трябва да бъде наказано, защото всеки носеше вина за нещо. Това, по мнението на Рос, бе просто прекрасно — създаваш правилник за поведението на всички и след това го прилагаш селективно срещу хората, които не харесваш.