Само Брендън Дрискол, може би най-големият нарушител в компанията, бе успял да остане незасегнат от системата. Той пишеше на компютъра си любовни писма, разкази и стихове, посещаваше порносайтове в Интернет. Когато Маркъм бе в командировка, помощникът му понякога прекарваше половината ден в телефонни разговори с приятелите си. (Разбира се, телефоните също бяха интегрирани в компютърната система.) На Дрискол му се разминаваше за всичко това, защото Маркъм го закриляше.
Но сега Рос седеше пред неговото работно място. Дрискол бе сложил парола за личните си файлове, но Рос имаше собствена парола за операторска привилегия, която надцакваше тази на Дрискол. След като написа своето потребителско име и паролата си, се появи една вторична директория и Рос неволно и несъзнателно пусна тънка усмивчица.
Хотел „Мандарин Ориентал“, една от перлите в короната на Сан Франциско, имаше излъчването и усещането за сдържано великолепие, което Малачи Рос намираше за привлекателно. Освен това до него можеше да се стигне пеша от офиса, а спокойната разходка в тази прекрасна вечер бе даже по-приятна от обикновено. След мъчителните няколко дни, които бе прекарал, не само заради непосредствените последици от смъртта на Маркъм, но и справянето с пораженията от канонадата на „Градът говори“, Рос бе готов да приеме всяко успокоение, където и да го намери.
Всъщност известно успокоение беше намерил още в „Парнас“. Във файловете в компютъра на Дрискол имаше повече за Ерик Кенсинг, отколкото смяташе, че е възможно. Имаше кореспонденция за съпругата му Ан, отговорите на Маркъм на нещо като начални и най-малкото емоционални опити за шантаж, които Кенсинг бе приложил, за да запази работата си, докладни, справки за изплатени суми, лични мъмрения, ултиматуми. Удивително! Бе разпечатал всичко това и каза на Джоан да изпрати материалите на областния прокурор по куриер.
Бе разпечатал и няколко други файла. Тях бе прибрал в собствената си чанта, след което бе изтрил оригиналите от компютъра.
Нанси и момичетата бяха заминали на езерото Тахо за уикенда. Бе ѝ казал да предаде на пилота им Дарън да ги закара дотам без него. Бе затрупан от работа през цялата седмица и най-вероятно този график щеше да се запази през уикенда и в близко бъдеще. Бе ѝ казал в сряда вечерта. Намираха се в спалнята си и се готвеха да излязат за вечеря. Вратата беше отворена към коридора. Можеха да чуят как отвън момичетата си играят с Бети, тяхната гувернантка. Нанси малко се нацупи. Щял да ѝ липсва ужасно, особено за онова нещо. Поглеждайки към отворената врата, откъдето гласовете се чуваха само на няколко метра, тя разкопча ципа на полата си и се измъкна от нея, като я пусна на пода. Обръщайки се с гръб към него, тя се наведе и опря лакти на старинното италианско писалище до леглото им. Хвърли му през рамо една от своите типични усмивки, която сякаш казваше „Хайде да те видим, имаме може би две минути“, и прошепна настойчиво: „По-леко ще ми е да тръгна, ако ми дадеш нещо за спомен“.
— Добър вечер, господин Рос, добре дошли отново в „Силкс“. Изглеждате тъй, сякаш се радвате на някой особено приятен спомен.
Той се измъкна от унеса с механична усмивка.
— Здравей, Виктор. Радвам се, че съм отново тук.
— Насам! — покани го салонният управител. — Вашият гост е тук вече от няколко минути.
Гостът му бе Рон Медрас, много добре сложен, атлетичен господин на около четирийсет и пет, старши вицепрезидент на „Биосинт“. Допреди осем години това бе малка фармацевтична компания, създала си удобна за оцеляване ниша с производството на популярни лекарства, най-вече признати варианти на аспирина, тайленола, лекарство срещу простуда при бебета и противовъзпалителни препарати. Някъде по това време, обхванати от нарастващата треска за свръхпечалби и експлодиращи цени на борсата, която беше завладяла Силиконовата долина, Медрас и няколко други директори в „Биосинт“, които споделяха идеите му, решиха, че къщите им с по три спални в Маунтин Вю или Гилрой наистина са си много добре, много хубави, но именията с шест спални в Атъртън или Лос Алтос Хилс все пак бяха нещо по-добро.
„Биосинт“ знаеше, че лесно може да произвежда продукт, еквивалентен или почти еквивалентен на лекарствата, които носеха милиарди долари на компании като „Мерк“, „Бристъл-Майърс Скуиб“, „Пфайзер“. Онова, което ѝ липсваше, беше маркетингът, агресивният маркетинг сред големите клиенти — болниците и здравните организации. Дотогава тя просто работеше с веригите аптеки, откъдето идваше основната част от продажбите. Това трябваше да се промени.