Тази вечер Медрас осъществяваше типичното си посещение като продавач. Рос бе далеч не най-големият му клиент, но все пак бе доста важен. Това бе така, защото често пъти при появата на някое ново лекарство на пазара имаше съпротива, а Рос неведнъж бе проявявал готовност да включва новите продукти на „Биосинт“ в списъците на „Парнас“ почти веднага след пускането им. Това често водеше до ефекта на снежната топка. Сан Франциско не бе огромен пазар, но беше много добре забележим. Това го правеше достатъчно голям за целите на „Биосинт“. Когато Медрас отиваше при компании, десет или двайсет пъти по-големи от „Парнас“, той можеше да им каже: „Този продукт е толкова добър, че главният доставчик на здравни услуги в Сан Франциско го вписа в лекарствената си листа“. И другите медицински директори, впечатлени или успокоени, купуваха.
Две чашки аперитив придружиха първите десет-петнайсет минути, през които двамата мъже изразиха съжаление и съчувствие за загубата на Тим Маркъм, спомниха си хубави моменти с него, хвалиха неговия размах, ръководството и характера му. Но в тази неповторима обстановка с ордьовъра, който включваше може би най-доброто сашими в Западното полукълбо, тъжното настроение бе трудно да се задържи дълго. Когато сомелиерът предложи на Медрас да дегустира виното от бутилката „Латур“ от 1989 година, която бяха поръчали към азиатските агнешки пържоли, вече бяха преминали на по-приятни теми. Прекараха един час, обсъждайки с удоволствие игрите на голф, новите си играчки (Медрас току-що бе взел на изплащане един нов самолет „Саратога“), различни идеи и възможности за инвестиране.
Рос беше започнал да харесва лешниковия цвят на ликьора „Франджелико“ и се наслаждаваше на втората си чашка с кафето, когато Медрас най-после стигна до онова, за което двамата бяха дошли да си говорят.
През последната година „Биосинт“ беше разработила нов продукт. Държан в пълна тайна досега, той очакваше одобрението на Федералната агенция по лекарствата и Медрас знаеше от надежден източник, че добрите вести се очакваха през следващия месец. Компанията се бе домогнала до процес, който им позволяваше да правят инсулин на една пета от сегашните производствени разходи.
Рос остави чашата си на масата.
— Като казваш една пета, това означава двайсет процента, нали?
Медрас кимна, алчността възпламени погледа му.
— И ще предадем спестеното направо на вас.
Рос бързо направи изчисленията наум.
— Един долар дозата? Че това ще се покрие само от вноските. Това ще прехвърли цялата работа от червеното в черното.
— Да. Вярваме, че ще стане така. Макар че, разбира се, има някои проблеми.
— Проблеми има винаги.
Но Рос знаеше, че ако компания като „Парнас“ се заеме с това сериозно, много от проблемите може да бъдат смекчени. Например оплакванията за възможни редки странични ефекти можеха да не бъдат придвижени към федералните власти. И ако новият инсулин влезеше в списъците, неговото използване щеше да започне почти незабавно.
— Исках да ти кажа това — продължи Медрас, — защото през следващите две седмици търговците ще посещават вашите лекари. Искаме да имаме достатъчно образци с достатъчно случаи, за да може, когато започнат истинските продажби, хората да са спокойни относно този продукт — и лекари, и пациенти. Става дума за невероятен пробив, Малачи. Това наистина може много да промени нещата.
Рос му вярваше, макар че не бе длъжен да го прави. Федералната лекарствена служба щеше да провери. И ако все пак се окажеше, че има някакъв провал, Рос не смяташе, че е негова работа да бъде страж на държавната агенция.
Той имаше своя собствена мисия — да демонстрира, че добрата медицина и печалбата не са несъвместими. Връзките, които той и други подобни нему медицински директори осъществяваха с „Биосинт“ и други сродни компании, помагаха общодостъпното здравеопазване да се превърне в реалност. По-евтиният инсулин беше само един от стотиците примери. Някой трябваше да го натика в устата на хората, ако се налага. Просто нямаше друг начин, просто за всичко се заплаща.
Успокоен, че новият му продукт ще се появи в списъка на „Парнас“ веднага щом агенцията го одобри, Медрас плати сметката, допи кафето си и се сбогува. След като той си тръгна, Рос остана на масата да довърши своя „Франджелико“. Помещението се изпълваше все повече с добре облечени групи хора по двама и по четирима и той поседя, облегнат на стола, за да се полюбува още малко на екстрите, които му осигуряваше неговото положение. После протегна ръка надолу към десния си крак и вдигна тънката кожена папка, която Медрас му беше оставил. Отмести стола си назад достатъчно, за да може да отвори папката на скута си. Вътре имаше три хванати с бандерол пачки от стодоларови банкноти, ключ за стая с формата на кредитна карта и лист от бланка на „Биосинт“, на който Медрас беше написал номера на стаята.