— Ясно. — Това беше добре, но Глицки вече се бе досетил, че някъде наоколо трябва да е имало калий. Както и преди, двамата инспектори без съмнение бяха събрали много информация. Проблемът им бе да различават кое от нея е полезно. Разбра, че ако иска да стигне до същественото, трябва да им задава правилните въпроси. — Когато са приели Маркъм, жена му била ли е с него?
Те се спогледаха, като че ли за да потвърдят.
— Да. Отвън и след това, когато са подготвяли залата за операцията. Може би за десет минути.
— А после какво? Когато е влязъл за операция?
Отново се кръстосаха погледи и Брако отговори:
— Когато е излязъл от операционната, тя е била в чакалнята, после се е преместила в чакалнята на интензивното отделение.
— Ясно — отсече Глицки. — Но оставала ли е в някой момент сама до централния пункт на сестрите при подвижните легла? Това ме интересува. — Разбра, че никой от тях не е погледнал на нещата от този ъгъл и затова реши да зададе друг въпрос. — Как се е държала? Някой разказа ли?
Фиск поведе обяснението.
— Разговарях с двете сестри, които са били там…
— Колко дежурят обикновено? — прекъсна ги Глицки.
— Две през нощта, тоест от десет до шест, после четири през деня.
— Значи е имало четири дежурни? Къде са били другите две?
Брако се впусна на помощ на партньора си.
— При другите двама пациенти, сър. Заради закъснението на един от докторите в спешното този ден в началото на смяната е имало недостиг на лекари. Приготвяли една от другите операционни за счупения крак и едната сестра е чакала хирурга там с дамата. Другата е стояла с хлапето и майка му, докато лекарят е зашивал главата му.
— Така. — Глицки реши, че най-после си е изяснил картината. — Двама лекари, четири сестри, трима пациенти, двама придружители. — Той се обърна към Фиск: — Значи говорихте със сестрите на Маркъм какво е било състоянието на съпругата? Мъже или жени са, между другото? Сестрите?
— И двете са жени — отвърна Фиск. — Да, сър, и двете ги питах как е била тя.
Глицки продължаваше да чака.
Трея усети нетърпението на съпруга си и попита леко:
— И как е била, инспекторе?
— Замаяна — отговори Фиск. — Много разстроена. Почти не можела да говори.
— И двете ли казват това?
— Да, сър. Казаното от двете напълно съвпада.
— Плачела ли е?
— Да, сър. Специално попитах за това. Плачела кротко, от време на време.
Глицки замълча. Брако беше изслушал внимателно диалога и след като се консултира с бележките си, реши да добави още нещо от себе си.
— Аз също разговарях с една от сестрите, сър. Някоя си Дебра Малър. Придружавала е госпожа Маркъм, когато са внасяли Маркъм в операционната и после обратно до чакалнята, където тя — Малър — в продължение на няколко минути я държала за ръката. Та Малър използваше израза „замаяна като от бомба“. Госпожа Маркъм непрекъснато повтаряла: „Не могат да го оставят да умре. Няма да го оставят да умре, нали?“.
Глицки си помисли две неща: първо, че госпожа Маркъм, би могла, разбира се, да бъде добра актриса, но все пак, това не звучеше много като казано от жена, която планира да убие съпруга си през следващите два часа. Второ, ако сестра Малър я е придружила от зоната на подвижните легла до операционната и обратно, тогава Карла не е оставала сама, за да може да грабне ампула с калий от медицинския пункт в средата на помещението. Все пак той искаше да бъде сигурен по този въпрос.
— Значи тя не е чакала в зоната с подвижните легла?
— Не, сър. Отвън, в чакалнята и после горе, до интензивното.
— Добре — приключи Глицки. — Да продължаваме нататък. Колко време е бил Маркъм в операционната?
Фиск хвърли благодарствен поглед към Брако, който не само си бе водил добре бележки, но и бе записал тъкмо каквото трябва.
— Малко по-малко от два часа — съобщи Дарел, после добави по своя инициатива: — Когато излиза и бива приет в интензивното, някои от шефовете на „Парнас“ вече са пристигнали там. Малачи Рос, медицинският директор. Също и секретарят на Маркъм на име Брендън Дрискол, който май е влязъл в малък спор с доктор Кенсинг.
— За какво?
— Достъпа до шефа му.
— Маркъм? Нали е бил в безсъзнание? Имало ли е момент, в който се е връщал в съзнание?
— Не, сър.
— Тогава защо е искал да го види Дрискол?
— Изглежда, че никой не знае. — Разочарованието на Брако, че не е успял да открие защо, бе очевидно. — Но все пак е влязъл.
Глицки се наведе напред.
— Дрискол? Бил е в интензивното? Колко време?
— И това — отговори Брако — никой не знае със сигурност. Но когато Кенсинг го открил там…