Когато се завърна в кабинета си, късметът продължи да го спохожда. Съобщението за смъртта на Лектър беше във вчерашния „Кроникъл“ и там се изброяваха роднините, които фигурираха в телефонния указател. Харди се обади на най-големия син, Кларк, и го откри в дома му на „Аргело“, на средата по пътя към дома на самия Харди. Уговори си среща, когато мине оттам. Може би най-удивителното бе, че на телефонния секретар имаше само едно съобщение — тъжното известие от Пико, че акулата Франсис не е успяла да оцелее. Просто си помислил, че може би следва да го уведоми.
Но дори разочароващата новина на Пико не можа да развали настроението му. Всъщност дори почти се изкуши в последната минута да се обади в „Стайнхард“, за да покани Пико заедно със семейството му на барбекюто със сьомга, за да ги разведри малко. После си спомни, че беше направил почти същото с Моузес и Сузан предишната вечер и се отказа. Може би щеше да е най-добре тази вечер да си бъдат сами, семейно.
Но след първия половин час с Кларк и Пати Лектър и с Елън, вдовицата на Джеймс, той се обади отново на Франи и каза, че съжалява, но може би малко ще се забави. Семейство Лектър не били склонни да разрешат аутопсия. Убеждаването им щеше да бъде дълго и трудно. Щеше да се опита да се прибере вкъщи колкото може по-скоро, но сигурно най-добре би било тя да се погрижи за децата и да не го чакат за вечеря. Бе му отговорила, че няма проблем, и в гласа ѝ нямаше гняв, нито дори разочарование. Единственото, което му се стори, че долови, бе дълбока умора и в известен смисъл това го разтревожи повече, отколкото ако му беше направила скандал.
Най-после той намери място за паркиране далеч, на три пресечки от къщата си. Стиснал посмачканите букети в ръка, вдигна резето на градинската порта, пусна го зад себе си и с пет крачки прекоси пътечката, която разделяше по средата зелената морава пред къщата. Най-накрая бе успял да получи съгласието на семейство Лектър, но едва след утрешното опело, след което тялото на господин Лектър, вместо да бъда положено в земята в семейния парцел в Колма, щеше да стигне до металната маса на Джон Страут в моргата. Довлякъл се до входа, той се закле, че му е писнало да се прибира вкъщи по нощите. Трябваше да промени нещо — не просто заради себе си, а заради децата, жена си и брака си.
Разбира се, никъде не светеше. Той се вмъкна тихо, макар че дървесината се беше надула от топлото време и трябваше да блъсне вратата, за да я затвори. Утре, помисли си той, ще оправи това — ще я изравни както трябва. Дърводелството бе нещо, с което навремето се справяше добре, и дори му доставяше удоволствие. Би могъл да свърши и някоя друга къщна работа. Пролетно почистване. Можеха да отворят всички прозорци и да пуснат въздуха отвън да проветри последния застоял дъх от зимата, може би да си пуснат някои стари парчета на „Бийч Бойс“ или „Игълс“, да усилят звука, за да има това приятно спокойно настроение, докато всички заедно спретнат къщата в добра форма за лятото. Да изключат всички телефони.
Като светна лампата в коридора, той влезе във всекидневната и остави цветята на креслото си за четене. Бележката от Франи бе под един от слоновете на лавицата, точно на мястото, където бе сигурна, че той ще я види, когато влезе.
Дизмъс. Реших да заведа децата в Монтерей за уикенда. Връщаме се в неделя, късно следобед. Фран
Нямаше „мили“, нямаше „целувки“, нямаше дори „Франи“.
Харди смачка бележката в шепата си и се облегна с другата ръка на лавицата. Главата му клюмна, сякаш му бе нанесен удар.
20
В осем часа на следващата сутрин Харди беше на път. Той не знаеше в кой от десетките, ако не и стотици хотели и мотели са отседнали Франи и децата, но ако бяха в Монтерей, струваше му се абсолютно сигурно, че първото нещо, което ще направят, е да отидат в аквариума.
До отварянето имаше още петнайсет минути, но от входа нагоре по хълма вече се виеше дълга опашка от посетители. Той започна от началото ѝ, стигна до края, после си намери една ниска стена от отсрещната страна на улицата, където можеше да седне, като не изпуска от поглед опашката, която продължаваше да нараства.
Докато беше карал по първа магистрала, не беше видял крайморска мъгла, сега също нямаше. Обикновено Монтерей беше също така обвит в мъгла като Сан Франциско, но очевидно днес денят щеше да бъде като на пощенска картичка — скоро нямаше да му трябва даже лекото сако, което носеше.