Те се появиха иззад ъгъла, две пресечки нагоре. Хлапетата бяха насред някоя от типичните си закачки — даже от това разстояние до него достигна кикотенето на Винсънт, после пищенето на Ребека, когато тя се нахвърли в отговор срещу брат си. Франи вървеше няколко крачки зад тях, главата ѝ беше наведена, може би в израз на търпеливост и дори безразличие, а ръцете ѝ бяха мушнати в джобовете на станфордския ѝ блузон. Беше по къси панталони и маратонки и с дългата си червена коса, пусната свободно, лесно можеше да мине за по-голямата сестра на хлапетата, може би осемнайсет- или двайсетгодишна.
Харди се изправи до ниската стена и продължи да наблюдава приближаването им. Хлапетата си играеха като кученца, закачаха се едно друго, гъделичкаха се и се смееха. Тези глуповати игри често (ако не и винаги) подлудяваха Харди вкъщи, особено през последните няколко месеца. Внезапно от това разстояние той съумя да види нещата малко по-обективно. Децата му се държаха точно така, както можеше да се очаква да се държат. Бяха добри деца, озовали се внезапно на приятно изненадваща ваканция, и съответно си прекарваха чудесно заедно, здрави и безгрижни.
Тогава, помисли си Харди, какъв беше неговият проблем — да не може да им се радва по-силно?
Сега Ребека беше сложила ръката си на рамото на Винсънт — бяха почти еднакво високи. Изведнъж Франи прескочи няколко стъпала надолу и ги настигна с весел вик, гъделичкайки ги под мишниците:
— Хванах ви!
Още писъци, още смях, сега хлапетата се обърнаха срещу майка си, хвърляха се срещу нея, отбягваха я, докато тя се бранеше и отблъскваше атаките им. Харди просто не можеше да си представи онова чисто удоволствие, което очевидно изпитваха.
Той започна да пресича улицата, когато Винсънт се отскубна след поредното си нападение. Бяха стигнали вече на около една пресечка от Харди, когато синът му спря и се взря в него. След един миг разпознаването се превърна в увереност и той извика с вид на пълно щастие и самозабрава:
— Татко!
Пет секунди по-късно той връхлетя Харди с пълна скорост, увивайки ръце и крака около него. Последва една истинска прегръдка, преди баща му да го сложи на земята.
— Мислех, че няма да дойдеш. Мама каза, че си много зает.
— Реших да бъда свободен.
Ребека също се втурна надолу и го прегърна.
— Толкова се радвам, че дойде, татко. Какъв чудесен ден, нали? Просто не мога да повярвам колко е хубаво тук. Толкова съм щастлива.
— Аз също.
Харди я задържа за миг, после вдигна ръка и плахо поздрави жена си.
Тя остана със скръстени ръце.
— Здрасти!
Ребека, която никога не изпускаше нищо, попита:
— Вие двамата да не сте си сърдити? Нали няма да се развеждате?
— Никога — отговори Харди, все още прегърнал дъщеря си. — Даже да бяхме луди, пак нямаше да се разведем.
— Наистина ли?
— Стига, Бек. — Винсънт не можеше да търпи страховете на сестра си. — Колко пъти трябва да ти го повтарят? Не се развеждат. — После се обърна към родителите си: — Нали така?
— Така е — потвърди Харди.
Франи още не беше казала нищо по темата, но изведнъж престана да изглежда толкова стресната и озадачена и измина останалите няколко стъпала до Харди, който стоеше, прегърнал Бек.
— Много обичам баща ви — каза тя, като му лепна една целувка на бузата. — И никога няма да се разведем, никога. — После го изгледа продължително. — Макар че някой ден може да се наложи да го убия.
Дъщеричката ѝ отвори уста, очите ѝ се разшириха от ужас.
— Мамо!
— Шегува се, Бек, шегува се. — От името на родителите си Винсънт направи гримаса, за да изрази глупостта на сестричката си. — Как не, наистина, да убие татко!
После изведнъж, виждайки пролука, той я смуши отново с пръст. Бек незабавно изпищя от удоволствие, извъртя се, измъкна се от прегръдката на Харди и се втурна подир брат си надолу по хълма.
Харди и Франи останаха на място, заедно.
— Искаш ли ме тук? — попита той.
— Разбира се. Макар че ми се иска да не се налага да отвличам децата, за да ти привлека вниманието.
— И на мен ми се иска. Но май понякога това помага.
— Надявам се, че не ми се сърдиш много. Може би ще се постараеш в тази насока.
— Точно това и правя, ако щеш вярвай. Старая се. Даже и в тоя момент — добави той. После поклати глава. — Извинявай.
Тя го прегърна през кръста и двамата тръгнаха надолу по хълма.
— Ще го преживея.