Брако живееше в три превърнати в стаи помещения върху сградата на гаража зад къщата на баща му в „Сънсет Дистрикт“ на улица „Пачеко“.
През изтеклата седмица бе работил до късно, затова тази сутрин си отспа. След като отдели един час на гиричките, той направи малък крос, а после изяде пет банана с по-голямата част от кутия царевични пръчици. Сега, като си взе душ и се облече, Дарел седеше с баща си на дървена маса до отворения прозорец в кухнята. Задната част на къщата имаше южно изложение и слънчевата светлина заливаше половината маса. От време на време полъх на бриз раздвижваше дантелените пердета на прозореца.
Анджело Брако някога бе изглеждал много подобно на сина си, а и сега все още приликата в чертите се усещаше. Преди шест години обаче бе починала жена му, която му беше готвила здравословно и се бе старала той да се поддържа в добра форма. След като нея я нямаше, той започна отново да си хапва месо и картофи. Освен това започна работа като шофьор на кмета и по цял ден седеше. През последните няколко години беше понапълнял, така че при ръст 170 сантиметра тежеше около сто килограма. Тази сутрин бе облякъл тениска, която прилепваше по тялото му. След като отпиха първите глътки от кафето, Дарел реши да каже нещо.
— Знаеш ли, ако искаш, можеш да използваш моите гирички понякога. Те си стоят ей там.
Баща му предпочете да не отговаря пряко.
— Видях те, като излезе тази сутрин. Колко пробяга?
Синът сви рамене.
— Не знам. Може би седем-осем километра. Денят беше добър.
— Не те сдържа, а? Да чувстваш как смъкваш килограмите — нали така се казва? — Анджело отпи от кафето. — Аз ако пробягам осем километра, ще падна мъртъв.
— Много е вероятно, но човек не почва оттам. Постепенно стигаш до това.
Анджело усети, че синът му проявява загриженост и кимна с одобрение.
— Е, може и да го направя.
— Ще ти правя компания, ако искаш. Трябва да започнеш да спортуваш, татко. Малко да го намалиш това. — Той посочи корема. — Казват, че ходенето пеша е също толкова полезно, колкото бягането.
— Нима? Вярваш ли го?
Дарел не се сдържа и се усмихна.
— Не. Но като начало… Или пък гиричките… Изобщо сега има много начини. Може дори да се запишеш в клуб за фитнес.
Това предизвика изблик на смях.
— За ходенето — може и да се съглася, окей. Наистина. Ще си помисля. Но за клуб дума да не става, ясно? Ако ще хвърлям толкова труд, не искам никой друг да ме гледа. — Той се поизправи на стола, прибра малко корема си, после отново го отпусна. — Значи затова ми почука на вратата? Да ме агитираш за ползата от упражненията?
— Не — отвърна сериозно Дарел. — Просто случайно забелязах, че баща ми е сложил малко килограми в повече и че това може би няма да му е съвсем от полза. Това е всичко. Може би просто искам той да е край мен малко по-дълго, нали?
— Ясно.
— Всъщност дойдох заради Харлен.
— Какво става с него?
— Ами ето, сега е събота и двамата сме в почивка, което нямаше да е проблем, ако не се случваше нищо. Обаче сега сме затънали в разследването на това убийство и трябва да разпитваме свидетели, ако искаме да стигнем донякъде, което може и да стане, ако сме по-упорити. Но той има семейство и днес е събота… Току-що говорих с него.
— И какъв ти е проблемът?
— Проблемът ми е, че сме партньори и не искам да го прескачам. Но искам да говоря с някои хора.
— Ами обаждаш му се пак, казваш му какво смяташ да направиш, отиваш и го правиш.
— Толкова просто, значи?
— Нещата обикновено са прости — кимна баща му.
Днес е дата 14 април 2000 година, неделя. Часът е дванайсет и двайсет. Говори инспектор сержант Дарел Брако, значка номер 1689. Намирам се в жилище №2555 на булевард „Лейк“. С мен е госпожа Джейми Рат, дата на раждане 12 юни 1958 година. Разпитът се провежда във връзка със случай номер 002231977.
Въпрос: Госпожо Рат, колко добре познавахте Карла Маркъм?
Отговор: Тя беше най-добрата ми приятелка. Познавам я, откакто нашите момиченца ходеха на детска градина заедно.
Въпрос: Кога я видяхте за последен път?
Отговор: Във вторник миналата седмица. Отидох в къщата ѝ, когато разбрах какво се е случило с Тим.
Въпрос: Колко време останахте там?
Отговор: Тръгнах си около девет и половина — десет без четвърт вечерта.
Въпрос: Кои, освен членовете на семейство Маркъм бяха там, когато си тръгнахте?
Отговор: Доктор Кенсинг беше все още във всекидневната. Ние, останалите, си тръгнахме заедно, почти накуп.
Въпрос: Познавахте ли доктор Кенсинг?
Отговор: Бях чувала за него, но не се бяхме запознавали. Усетих, че Карла беше малко изненадана, когато той пристигна.