Въпрос: На какво го отдавате?
Отговор: Ами… Беше малко неловко. Двамата с господин Маркъм не са се разбирали много, а и освен това е бил дежурен през този ден. Разбира се, това беше преди да науча, че доктор Кенсинг е убил Тим.
Въпрос: Не мисля, че все още знаем дали той е убил господин Маркъм.
Отговор: Е, аз знам. И мисля, че той едва ли не очакваше Карла да му благодари, че я е отървал от него. Само че доктор Кенсинг не знаеше, че те се бяха сдобрили.
Въпрос: Искате да кажете, че преди смъртта на господин Маркъм той и госпожа Маркъм не са били в добри отношения, така ли?
Отговор: Така си беше. Но после, миналия уикенд, Карла ми каза, че са се сдобрили. Тим разголил бедната си душа — разказал ѝ всичко: за връзките си, за проблемите в работата, за невероятния стрес, за страховете си. Така че тя се надяваше. Отново. Това беше положението във вторник и затова тя просто не можеше да повярва, че си е отишъл така внезапно. Беше като удар с камшик.
Въпрос: Струваше ли ви се потисната? Изглеждаше ли като човек, който може да извърши самоубийство?
Отговор: В никакъв случай. Познавам Карла от дванайсет години, инспекторе. Последните три от тях тя свикваше с мисълта да живее без Тим. Защо ли? Защото знаеше, че рано или късно един ден ще го напусне. Усещаше го.
Въпрос: Но току-що казахте, че са се сдобрили.
Отговор: За момента. Но кой можеше да каже докога? Тим щеше отново да се провали — защото просто си беше такъв — и най-накрая тя щеше да го напусне. Сигурна съм, че дълбоко в себе си Карла разбираше това. Така че бе изпълнена с разочарование от смъртта му, може би дори сърцето ѝ бе разбито в някакъв смисъл, но също така имаше и някакво облекчение. И в никакъв случай, за нищо на света, не би се самоубила заради това.
Кенсинг се изкачи по шестте стъпала и натисна звънеца на старата си къща на улица „Анза“. Той все още мислеше за нея като за своята къща и му стана болно, когато видя колко я е запуснала Ан. Някога светлата и приятна жълта боя бе избеляла до мръснобледо и се лющеше навсякъде. Белите линии бяха станали сиви. Капакът на най-близкия прозорец висеше накриво. В продълговатите саксии по прозореца дори и пръстта сякаш беше разбъркана, да не говорим за цветята, които със старание беше посадил. Някога, когато той и Ан се разбираха, винаги поддържаха къщата, колкото и часове да прекарваха на работа. Намираха време.
Сега погледна надолу и видя, че ъглите на стълбището бяха събрали поне шестмесечни отпадъци — смачкани кутии от газирана вода, стари вестници и рекламни приложения, прогизнали от неотдавнашната буря, опаковки от бонбони и достатъчно пръст, помисли си той, за да се напълнят отново саксиите по прозорците.
Къде беше Ан? По дяволите, ако още спеше, щеше да се наложи да направи нещо, макар че не се сещаше какво би могло да е то. Би трябвало да се е събудила поне за да нахрани децата. Натисна отново звънеца, реши, че сигурно не работи, и почука. Силно. Още три пъти — с юмрук, разтърсвайки вратата. Вече се обръщаше да си тръгне, когато чу гласа ѝ.
— Кой е?
— Аз съм, Ан. Ерик. Отвори.
— Не прослуша ли обаждането ми? — попита тя. — Позвъних ти преди два часа.
— Здрасти, татко — обади се деветгодишният отвътре.
— Тери, мълчи там!
— Здрасти, Тер, здрасти, момичета. Там ли сте?
Чу ги и двете — Амбър и Кейтлин.
— Стига! — викна жена му на момичетата, после отново заговори през вратата. — Оставих ти съобщение да не идваш.
Това беше един от любимите номера на Ан. Макар да знаеше, че Ерик има мобилен телефон и пейджър, обаждаше се само в дома му и оставяше съобщения, които той не получаваше. След това можеше да му се ядосва, че е неоткриваем.
— Ами не съм го получил. Опита ли на мобилния?
— Не се сетих. Мислих, че ще си у дома.
— Е, беше хубава сутрин. Излязох да закуся навън.
— С приятелката си, предполагам.
Реши, че няма нужда да отговаря. Вместо това натисна дръжката на вратата.
— Хайде, Ан. Ще отвориш ли тази врата?
— Нямам такова намерение. Не.
— Ами така ще ми е малко трудно да изведа децата за мача, нали? — Натовареният график рядко му оставяше време за децата през седмицата, затова настояваше да ги взема през уикендите. Ан, достатъчно обременена от своя си живот, досега винаги с удоволствие му ги предаваше. Досега. — Ан? Какво има?
— Не може да се видиш с тях.
Той сдържа гласа си.
— Не искаш ли да отвориш вратата и да поговорим?
— Няма за какво да говорим. Върви си, Ерик, или, кълна се в Бога, ще извикам полиция.