— Ан, хайде да не правим това пред децата. Просто отвори.
— Не! Няма да влезеш. Няма да позволя на един убиец да ми вземе децата.
Плачът започна. Най-напред звучеше като Амбър, средната. Но незабавно и другите се включиха в хора. Гласът на Ан, висок и писклив, обаче се извиси над всички.
— Спрете! Млъквайте всички! Престанете веднага!
— Ан! — помоли Кенсинг през вратата.
— Мамо! — Синът му Тери беше в истерия. — Излизам с татко! Не можеш да ме спреш.
— Мога и още как!
Нещо се блъсна във вратата.
— Господи, Ан! Какви ги…
Още шум от ръкопашна разправа. След това:
— Тери, качвай се горе, чуваш ли ме? Момичета, вие също!
Кенсинг сграбчи дръжката на вратата и я разтърси с две ръце.
— Ан, пусни ме! Хайде! Отвори!
Тя ги поведе нагоре по стълбите към стаите им. Той постоя още един момент на площадката, после изтича надолу по стъпалата и заобиколи по обрасналата пътека отстрани на къщата. Задната врата също бе заключена. Но за разлика от предната тя имаше шест малки стъклени прозорчета в горната част.
Кенсинг съжали, че денят не бе студен, както обикновено, и не носеше яке, което би могъл да увие около ръката си. Единственото, което носеше, бе на гърба му — фланелката за голф с якичка. И все пак той сви юмрук. С гола ръка, щом трябваше. Но после си спомни мъжа, който миналата година беше умрял, след като си бе прерязал артериите, опитвайки се да направи точно това. Кръвоизливът го беше довършил за шест минути. Моментното колебание му даде време за още един проблясък на мисълта, който го накара да застине на мястото си.
Вече бе заподозрян в убийство. Дори да имаше всички основания на света, не трябваше сега да влиза с взлом в къщата на жена си. Но децата — Ан беше изгубила контрол и макар че никога не беше удряла никое от тях, сега можеше да бъде способна на всичко.
Извади мобилния си телефон и набра 911, после изтича обратно отпред. Диспечерът се обади и той даде адреса, като описа накратко ситуацията.
— Аз съм отвън. Нужна ми е помощ, незабавно.
Завърнал се на площадката, чу как Ан горе продължаваше да крещи на хлапетата. Горе се тресна някаква врата. Най-накрая чу стъпките ѝ по стълбата вътре, слизаха надолу. Тя дойде до вратата.
— Ерик! Ерик, там ли си още? — попита тя.
Той не каза нищо. Бе се притиснал до стената, свит под перилото на площадката. Знаеше, че тя няма да може да го види, дори ако се наведе от предните прозорци. Сърцето му бумтеше в ушите. В далечината се носеше вой на сирена.
Тогава чу ключалката да изщраква, видя как дръжката на вратата започва да се движи. Сграбчи я, завъртя я бързо, после блъсна вратата с рамо. Когато силният тласък я отпрати назад, Ан изпищя.
Но не се предаде.
Напротив, събра сили и се нахвърли върху него.
— Махай се оттук! Махай се от къщата ми!
Хвана я за ръцете, но тя продължаваше да го рита — по краката, в слабините. Улучи го и дъхът му излезе. Хватката му за секунда отслабна. Тя изтръгна едната си ръка и го удари през лицето. Той усети горещия тласък на удара и разбра, че го е издрала. Вдигна ръка, отдръпна я и видя кръв.
— Господи! — възкликна той.
— Татко! Мамо! — чуваше се отгоре.
— Недейте! — изпищя Ан. — Стойте горе!
Тя обаче така и не се обърна, а отново се нахвърли върху му. Продължи да го блъска, избута го към вратата, а после навън, на площадката. Ритна го отново в слабините, почти го улучи, но ударът го завъртя настрани. Сетне се устреми с пълна сила към него, насочила ноктите си към лицето му.
Предпазвайки се от ръцете ѝ, той отстъпи в самозащита. Устремена напред, тя се понесе край него. Оказа се, че стъпи върху един от влажните вестници и се подхлъзна. Извика от болка и падна. Главата ѝ се удари в бетона, а инерцията я отнесе напред. Претърколи се по стъпалата надолу, чак до тротоара, където остана да лежи неподвижна.
Децата се втурнаха покрай Кенсинг надолу по стълбите. Тъкмо бяха стигнали до нея, коленичиха и нареждаха, когато полицейската кола с виеща сирена се приближи и рязко спря. Двама патрулиращи полицаи изскочиха с извадени пистолети и ги насочиха към Кенсинг.
— Не мърдай! Горе ръцете!
Глицки и Трея бяха станали от леглото късно, усетиха какъв прекрасен ден е навън и решиха импулсивно да отидат с колата до Дилънс Бийч, на около шейсет километра северно от града. По пътя нагоре те се отбиха в „Хог Айланд“ за час, час и нещо, и ядоха миди по всички начини, за които се сетиха — сурови, на скара с три различни соса, панирани със сос тартар. Подкрепили се, дори заситени и щастливи, те поеха по дългия път на север покрай океана по пътища с едно платно, които се извиваха в зигзаг покрай кравеферми, гори от секвоя и евкалипти, отдавнашните и сякаш забравени селища в западния окръг Марин.