Това бе наистина съвсем различен свят от където и да е другаде в областта на Залива, още по-вълшебен поради близостта си с малко кичозната Мека за туристите Сосалито, модният мравуняк, където се тълпяха юпитата, наречен Мил Вали. От тази страна на Тамалпаис главни улици с дървени тротоари и десетина вековни сгради наричаха себе си „градове“. Единственият признак за живот бяха двайсетте харлита, паркирани пред единствената салун — винаги имаше кръчми. По пътя минаваха покрай надписи на ръка, заковани на старите букове и предлагащи живи пилета, прасета и овце. Пресни яйца и мляко се продаваха на всеки няколко километра.
По-голямата част от областта изглеждаше малко по-западнала, а Глицки беше идвал тук много пъти, когато с почти постоянната през годината мъгла и вятър местността беше изглеждала почти необитаема, същинска пустош. Днес, на топлото слънце — на плажа щеше да стигне до 27 градуса по Целзий, преди да се върнат у дома — запуснатият и изоставен пейзаж внезапно му се стори нарочно такъв. Много хипита от шейсетте години, изпаднали и опарили се хора от седемдесетте и осемдесетте се бяха заселили тук и не искаха мястото да променя облика си. Не искаха нови коли и псевдоимения, предпочитаха по-спокойното темпо, разбраните съседи, усамотението. През повечето време Глицки осъждаше този начин на живот — тези хора бяха без ориентир, те не живееха в истинския свят.
Днес на плажа обаче той наблюдава един човек, който беше въплъщението на застарелия хипи. Мъж горе-долу на неговата възраст, към петдесет и няколко, вплиташе пролетни цветя в косата на малкото си момиченце. Глицки се улови, че почти му завижда за простотата на този живот. Жената с него — може би майката на момичето? — също беше клише. Дългата ѝ коса беше пусната свободно надолу по гърба. Беше я оставила посивее. Тя дърпаше струните на акустична китара и припяваше мелодии на Джони Мичел, когато се сещаше за думите. Възможно бе — полицаят у Глицки заговори — и двамата да бяха дрогирани. Но можеше и да не са. Възможно беше просто да се радват на деня, точно като него и Трея.
— Заменям шоколадова бисквитка за това, което си мислиш.
Тя седеше до него, скривайки слънцето от лицето му.
Бе се изтегнал настрана върху одеялото им на топлия пясък.
— Първо бисквитката. — Лапна я наведнъж и я сдъвка. — Благодаря.
— Сега мислите — напомни тя. — Такава беше уговорката.
— Няма да ти харесат мислите ми. Страшни са.
— Мислиш си за страшни неща дори и тук?
— Харесва ми тук. Аз съм почти напълно щастлив. Това ме плаши.
— Удобството и щастието те плашат?
— Те не траят дълго. Човек не трябва да свиква с тях.
— Не, пази боже. — Тя протегна дланта си и я прокара по ръката му. — Ако забравим, разбира се, че ти и аз живяхме много хубаво тези последни няколко месеца.
Той сложи ръката си върху нейната.
— Не съм забравил това и за секунда. Нямах предвид нас.
— Добре. Защото планирам да продължа това нещо още известно време.
— Известно време става. Това го приемам.
— Най-малкото, да кажем, още деветнайсет години.
— Какви деветнайсет… — Глицки спря и я погледна косо, въпросително.
— Деветнайсет години. — Тя говореше с тон на сериозна загриженост. Като се имаше предвид разликата от деветнайсет години помежду им, въпросът за това дали трябва да имат свое дете някой ден едва не ги беше разделил, преди да се сгодят. Глицки вече бе минавал през „децата“ три пъти. Бе приключил с това, информира я той.
Това беше едно от най-тежките неща, които бе правила някога, но Трея му каза, че ако е така, трябва да престанат да се срещат. Тя не желаеше да използва този проблем в играта за надмощие, за да се добере до него или да го задържи. Ако не му се иска да минава отново през състоянието на родител, тя напълно го разбираше. Оставаше си хубав мъж и тя го обичаше, но също така знаеше коя е и какво иска.
Известно време Глицки бе живял с нейното решение и със своето собствено. Един ден се събуди и разбра, че е променил решението си. Присъствието ѝ в живота му беше по-важно от всичко друго. Не можеше да я загуби — нищо не можеше да бъде причина за това.
Но сега този, някога далечен, един ден беше дошъл и Трея хапеше устни от напрежението дали нейният съпруг ще приеме реалността.
— Според мен за децата е по-добре, ако израснат в дом, където родителите се чувстват удобно и са щастливи, затова си мисля, че ще трябва да запазим това поне докато бебето излезе от дома и си стъпи на краката. Не си ли съгласен? — Опитвайки се да се усмихне, тя сграбчи здраво ръката му с двете си ръце и го погледна в очите. — Исках да ти кажа снощи, когато се прибрахме, но твоите инспектори бяха там, а когато си тръгнаха, беше толкова късно…