Глицки разбираше. Обикновено по времето, когато полицията се намесваше в битова свада, по-възпитаните и учтиви средства, особено по отношение на полицаите, дошли да разтърват сбилите се, вече не фигурираха в уравнението.
— Продължавайте.
— Както и да е. Значи, Джери беше при жената, опитваше се да успокои хлапетата. Той, мъжът, Кенсинг, попита дали може да седне на стъпалото и аз му казах: „Не, обърни се“, нормалната процедура, и отидох да го закопчея. В този момент едно от децата, момчето, тръгна да се качва по стълбите и да вика: „Какво правите с моя татко? Оставете татко на мира. Не е той виновен. Мама беше“.
— Това го каза детето?
— Да. А Кенсинг беше спокоен. Той му каза: „Няма нищо, Тери. Той не знае какво се случи“. Имаше предвид мен, нали разбирате. Но аз не позволих на детето да се доближи до него. — Това, разбира се, беше стандартна процедура, тъй като разбеснели се родители — особено бащи — усетили, че в най-близко бъдеще ги чака затвор, нерядко вземаха собствените си деца заложници в опит да го избегнат. — Затова застанах пред него и викнах на Джери, който бе отишъл до колата, да се обади за линейка. По това време жената вече беше седнала и се държеше за двете момичета. Появиха се някакви граждани — съседи, които бяха излезли да гледат. Беше време да си прибера оръжието, което и направих.
— Добре.
— И така, нещата се поуспокоиха. Кенсинг вече беше с белезници и попита дали може да се обърне бавно и аз му позволих, и той каза на децата си да стоят спокойно, да не се тревожат — всичко ще се оправи. И ми казва, абсолютно спокоен, че е лекар. И може да помогне на жена си. И на мен вече започва да ми става странно.
— От какво?
— Ами обикновено, нали знаете, сър, мъжът е този, който извършва насилието.
— Зная.
— Но този човек… той бе почти спокоен. Нямаше и следа от обичайния гняв. Казва ми, че просто се е подхлъзнала и аз му отвръщам: „Как ли пък не!“, но той ми казва: „Погледнете“ — и ми посочва следите на площадката, където ясно се вижда, че все пак някой се е подхлъзнал. Мокър вестник. И детето казва: „Вярно е. Аз я видях. Просто се хлъзна. Той не я е докосвал“. И аз си мисля: „Мама му стара, сега какво да правим?“. Така де, имаме сигнал за ДН и някой трябва да бъде затворен, нали? Нали обикновено е мъжът, но така или иначе не можем да си тръгнем без някой от тях. Много е тъпо да се върнем след два часа, когато всичко уж е било изчистено между влюбените птички, само дето единият е застрелял другия. Нали разбирате какво имам предвид?
— Слушам ви — потвърди Глицки.
— Но аз какво да правя? Отвеждам Кенсинг надолу по стъпалата и го слагам отзад в колата, закопчан, и сега една съседка идва — имам ѝ данните, всичко, ако искате да говорите с нея — и ми казва същото нещо. Видяла всичко — Кенсинг само се е отбранявал, нито веднъж не я е ударил, тя го одрала, нахвърлила се върху него отново и се подхлъзнала. — Пейдж си пое дъх. — И значи Джери и аз правим кратко съвещание, разделяме двете дъщери и ги разпитваме — същата история, през цялото време си е виновна жената. И в този момент пристига линейката. Съпругата е замаяна и не може да стъпва на единия си крак, освен това ще се наложи да ѝ шият главата. И Джери и аз решаваме, че тя заминава, а мъжът остава вкъщи. — В течение на дългия разказ гласът на Пейдж беше поукрепнал. Сега вече говореше спокойно. — Не знам какво друго можехме да направим, лейтенант. Четирима свидетели посочиха съпругата. Мъжът не беше направил нищо лошо.
Глицки се изкушаваше да попита Пейдж дали си дава сметка, че мъжът, когото не е арестувал, е основният заподозрян в разследване за убийство. Но откъде можеше полицаят да знае това? Пък и какъв щеше да бъде смисълът? Сега поне за известно време Ан Кенсинг беше в безопасност. Нещастна и пострадала, но в безопасност. Това го устройваше.
— Значи той сега е в къщата ѝ с децата?
— Не зная, сър. Може да си е на домашния адрес, който имам. Искате ли да ви го дам?
— Имам го — отговори Глицки. — Може би ще отида да си поговоря с него.
— Извинете, че не ви пускам да влезете, лейтенант, но децата ми са вътре. За днес видяха достатъчно полицаи. Едно от тях вече спи, а с другите гледаме видео. Беше доста дълъг ден.
— Просто исках да ви задам няколко въпроса. Няма да отнеме и петнайсет минути.
— Петнайсет минути? Няма да отнеме никакво време, ако не ви пусна да влезете. Струва ми се, че обсъдихме вече всичко онази вечер, а според моя адвокат тогава не е трябвало да разговарям с вас.
— Това беше преди днес. Преди да се сбиете с жена си.