— Не сме се били. За това трябват двама души. Тя ме нападна.
— А вие какво търсехте там, като начало?
— Мой ден беше за децата. Имах билети за мача на „Джайънтс“. Много просто. Вижте, моментът наистина не е подходящ. Разбирате ли ме? Сега се проявявам като баща на моите деца, които са достатъчно травмирани и изтощени. — Кенсинг премести тежестта си на другия крак, въздъхна дълбоко. — Вижте, не искам да се държа гаднярски, лейтенант, но ако нямате заповед, за да влезете тук, нека ви пожелая приятна вечер.
Брендън Дрискол седеше пред компютъра си в малката стаичка зад кухнята, в дъното на двустайния си апартамент тип жп вагон на улица „Ноу“. Въпреки че денят бе прекрасен, бе останал в сенчестото плесенясало и задушно помещение, напълно потънал в работата си, която бе подхванал час след като се беше събудил в десет и трийсет сутринта с най-тежкия махмурлук в съзнателния си живот. Сега, почти дванайсет часа по-късно, той се протегна, потърка ръце по лицето си и избута стола си настрани от терминала. След минута бе в кухнята, където глътна още четири аспирина и си наля леден чай, когато на вратата се появи Роджър.
— Върви ли? — попита Роджър.
Брендън погледна към него.
— Едва-едва — отвърна той.
— Как е главата?
— Главата е ужасно. Главата ми сигурно никога няма да се възстанови. Останалото също не е в блестящо състояние. Какво всъщност има в този леден чай „Лонг Айланд“? И колко такива съм изпил?
Роджър сви рамене, после поклати глава.
— Каза ми да спра да ги броя, не си ли спомняш? Но съм сигурен, че след третия споменах, че може би е по-разумно да спреш.
— Трябваше да те послушам.
— Винаги е така. Е? — поинтересува се Роджър. — След всички тези часове, които прекара днес в пещерата, покайвайки се за греховете си, заслужи ли вече своето опрощение?
— Аз не търся опрощение — възрази Брендън, — а отмъщение. — Той прекоси стаята и си взе стол при кухненската маса. — Просто се чувствам толкова предаден.
Роджър седна до него.
— Разбирам. Не те обвинявам.
— Това ми е проблемът. Не знам кого да обвинявам. — Въздъхна дълбоко. — Така де, Кенсинг ли да обвинявам или тъпата му жена, задето караше Тим да смята, че трябва да тича всеки ден. Защото това създаде възможността най-напред.
— Е, бягането не го е убило, Брендън.
— Знам. Но ако не беше излязъл…
— Нямаше да бъде блъснат и нямаше да се окаже в болницата… Всичко това вече го минахме.
Бяха го повтаряли, и то до прилошаване, даде си сметка Брендън. Въздъхна отново, после стисна слепоочията си, скимтейки от болката на махмурлука.
— Прав си, прав си. Поразява ме обаче как Рос си помисли, че може да откупи мълчанието ми и да прочисти моите файлове. Наистина ли си е мислил, че няма да видя какво се задава и че няма да бъда подготвен?
22
Джакман удържа на думата си и в понеделник сутринта, когато пристигна в своя кабинет, Харди намери още две папки с доказателствен материал по случая „Маркъм“, които го чакаха. Направи си чаша кафе, настани се зад бюрото и отвори първата папка. Някой очевидно бе задействал скоростно дешифровчиците, защото вече няколко разпита бяха напечатани, включително тези на Глицки с Кенсинг и с Анита Тонг, икономката, както и на Брако с Ан Кенсинг. Прелисти бързо страниците. Нищо още не бе маркирано — това щеше да бъде една от неговите по-досадни задачи — но бе доволен, че вижда много от онова, на което се надяваше и беше очаквал: първоначалния доклад за катастрофата с колата; болничната аутопсия, извършена веднага след смъртта на Маркъм; находките от аутопсията на Страут и официалния смъртен акт; първия вариант от анализа на местопрестъплението в дома на Маркъм.
Прекара така повече от час, изгубил представа за хода на времето. Ръката му автоматично се протегна към голямата чаша с кафе, която поднесе към устните си. Кафето беше изстинало. Изведнъж се изправи рязко, с почти физически тласък. Вдигна очи от папката и едва ли не с изненада видя познатата обстановка на собствения си кабинет. Известно време, докато още усещаше горчивите следи от кафето по езика си, затънал в анализа на документите, той отново бе обвинител, който представяше този случай, вместо да го защитава. Усещането бе неочаквано и малко смущаващо.
Изправи се и разтърси глава. Застанал пред бюрото си, хвърли няколко стрелички, после отиде до прозореца и се загледа към улица „Сътър“. Навън Сан Франциско изглеждаше както във всеки един работен ден след бляскавия и шеметен уикенд — приятният бриз откъм залива подмяташе отпадъците по улиците, мъгливото слънце от време на време пробиваше покривалото на облаците.