Майка му дишаше дълбоко и не помръдваше. Марк си помисли за Роуми. Къде ли беше сега? Къде се намираше дребното шишкаво тяло с плешива глава? Спомни си как потта избиваше през лъскавата кожа по темето му и течеше на всички страни, попивайки във веждите и яката. Дори ушите му бяха мокри. Кой щеше да прибере колата? Кой щеше да я чисти и да бърше кървавите петна? Кой щеше да вземе пистолета? Едва сега Марк осъзна, че ушите му вече не звънтят от изстрела в колата. Дали Харди още висеше навън, опитвайки да дремне на креслото в чакалнята? Щяха ли да се върнат утре ченгетата с нови въпроси? Ами ако се сетеха да запитат за маркуча? Ами ако се сетеха за още хиляди неща?
Дрямката отлетя и Марк се втренчи в стената. През щорите прозираше светлина от улицата. Успокоителното навярно беше добро, защото майка му дишаше дълбоко и равномерно. Рики не бе помръднал нито веднъж. Марк зарея поглед към слабата крушка на лампата върху масичката и се замисли за Харди и другите полицаи. Дебнеха ли го? Беше ли под наблюдение, както става по телевизията? Едва ли.
Цели двайсет минути той гледа как другите спят и накрая му омръзна. Беше време за експедиция. Спомни си как преди години, когато учеше в първи клас, една вечер баща му се прибра къркан и вдигна адски скандал на Даян. Двамата се сбиха така, че целият фургон взе да подскача, а Марк не издържа, отвори паянтовото прозорче на детската стая и се измъкна навън. После пое на дълга разходка — първо из квартала, след това направо през гората. Беше гореща лепкава нощ с безброй звезди на черния небосвод и по някое време той седна да почине на едно хълмче, откъдето се откриваше гледка към паркинга. Мълчаливо се помоли майка му да остане здрава и читава. Молеше Бог да му даде семейство, в което всеки да спи без страх от крясъци и побоища. Защо не можеха да живеят нормално като другите хора? След почивката Марк поскита още час-два. Когато се прибра, всичко беше спокойно и оттогава се роди навикът да предприема дълги нощни екскурзии, които му носеха много радост и покой.
По природа Марк беше мислител, податлив на тревожни настроения, и когато сънят идваше трудно или изобщо не идваше, той тръгваше на своите потайни пътешествия. От тях узна много. Обличаше тъмни дрехи и крачеше тихо като крадец из сенките на „Движими имоти Тъкър“. Понякога ставаше свидетел на дребни кражби или вандалщина, но не казваше никому. Виждаше как любовници се промъкват през чужди прозорци. В ясните нощи обичаше да седи на хълмчето над паркинга и спокойно да пуши омачкана цигара. Страхът, че майка му може да го спипа, бе изчезнал още преди години. След тежкия работен ден тя спеше непробудно.
И сега непознатото място не го плашеше. Той придърпа завивката върху рамото на майка си, подпъхна отстрани одеялото на Рики и тихичко се измъкна навън. Коридорът бе сумрачен и пуст. В дежурната стая хубавицата Карен попълваше някакви документи. Като го видя, тя се усмихна прелестно и спря да пише. Марк обясни, че иска да отскочи до кафенето за портокалов сок и знае пътя. Обеща да се върне след минутка. Карен го изпроводи с още по-слънчева усмивка и Марк окончателно се влюби.
Харди бе изчезнал. В чакалнята нямаше жива душа, но телевизорът работеше. Даваха „Героите на Хоугън“. Марк повика празния асансьор и се спусна в сутерена.
Кафето също беше пусто. Само край една от масичките имаше инвалидна количка, в която вдървено седеше някакъв човек с гипсирани крака. Гипсът искреше от белота. Едната ръка на човека висеше сгъната пред гърдите. Около главата му се издуваше дебела чалма от бинтове и доколкото Марк можеше да прецени, цялата му коса беше обръсната. Личеше, че се чувства ужасно неудобно.
Марк си взе чаша сок и седна на съседната маса. Човекът присви лице от болка и яростно бутна настрани чинията със супа. После отпи през сламката малко сок и изведнъж забеляза момчето.
— Как е? — усмихнато запита Марк. Никога не се бе смущавал от непознати, а към този изпитваше съчувствие.
Човекът се вгледа в него, после извърна очи. Лицето му отново се сгърчи и той се опита да намести краката си по-удобно. Марк се направи, че не забелязва.
Изневиделица някакъв тип с бяла риза и вратовръзка изникна край масата на инвалида и намести претрупания си поднос срещу него. На Марк изобщо не обърна внимание.
— Лоша работа — заяви новодошлият с широка усмивка. — Как стана?
— Катастрофа — отвърна другият малко боязливо. — Блъсна ме камион на „Ексън“. Оня идиот не спази предимството.
Новодошлият се усмихна още по-широко и сякаш забрави за подноса.
— Кога се случи това?
— Преди три дни.
— Значи камион на „Ексън“, а?
Човекът с вратовръзката бързо се прехвърли откъм страната на инвалида, вадейки в движение нещо от джоба си. Седна и изведнъж се озова само на сантиметри от гипсовете.