Най-сетне откри вратата на мистър Тийл в края на коридора. Тук нямаше бронзова табелка. Върху вратата от горе до долу беше изписано с грамадни черни букви: ДЖИЛ ТИЙЛ — НАРОДЕН АДВОКАТ. Край нея чакаха трима души.
Марк преглътна мъчително и влезе. Вътре беше претъпкано. В тясната приемна се тълпяха печални хора с всевъзможни рани и контузии. Навсякъде стърчаха патерици. Имаше и двама клиенти с инвалидни колички. Всички столове бяха заети и един нещастник с гипсирана шия седеше върху отрупаната със списания масичка, а главата му се кандилкаше като на новородено бебе. Малко момиченце с ужасно обгорено лице се гушеше в полата на майка си. Гледката беше по-страшна от война. По-страшна дори от приемната за спешни случаи в Сейнт Питър.
Очевидно мистър Тийл не страдаше от липса на клиенти. Марк тъкмо се канеше да излезе, когато някой подвикна грубо:
— Какво искаш?
Марк се обърна и видя някаква дебела жена зад гишето на приемната.
— На теб говоря, хлапак, искаш ли нещо? — повтори тя.
Мощният й глас отекна из цялата приемна, но никой не обърна внимание. Хората продължаваха да страдат. Марк пристъпи към гишето и се вгледа в грозното, навъсено лице.
— Бих искал да видя мистър Тийл — каза той и се озърна през рамо.
— А, така значи. Имаш ли час?
Без да чака отговор, тя вдигна бележника си и впи поглед в страниците.
— Не, госпожо.
— Как се казваш?
— Ъъъ… Марк Суей. Въпросът е много деликатен.
— Не се и съмнявам. — Жената го огледа от глава до пети. — Каква е раната?
Марк си спомни колко радостен беше мистър Тийл, като чу за камиона на „Ексън“, но сега нямаше начин да излъже.
— Ами аз… такова… не съм наранен.
— Е, значи си сбъркал мястото. Защо търсиш адвокат?
— Дълго е за разправяне.
— Слушай, малкия, виждаш ли тия хора? Всички те имат уговорена среща с мистър Тийл. Той е много зает и поема само случаи, свързани със смърт или инвалидност.
— Добре тогава.
Марк вече се оттегляше и мислеше как ще пресече минното поле от патерици и бастуни.
— А сега, ако обичаш, бягай да досаждаш другаде.
— Дадено. А пък ако ме блъсне камион или нещо такова, пак ще дойда при вас.
След като пресече успешно бойното поле, той побърза да се измъкне навън. После слезе по стълбите и тръгна да изследва втория етаж. Пак адвокати. На една врата изброи цели двайсет и две бронзови имена. Купища адвокати. Все някой от тях трябваше да му помогне. С неколцина даже се размина из коридора, само че бяха прекалено заети и не го забелязаха.
Иззад завоя на коридора изникна униформен пазач и бавно тръгна насреща. Марк се озърна към най-близката врата. На нея беше изписано със ситни букви: РЕДЖИ ЛАВ — АДВОКАТ. Момчето небрежно завъртя дръжката и влезе. Малката приемна беше тиха и пуста. Нямаше нито един клиент. Две кресла, канапе и стъклена масичка. Грижливо подредени списания. Откъм тавана долиташе тиха музика. Паркетът беше покрит с красив килим. Млад мъж с вратовръзка, но без сако, седеше зад бюро, полуприкрито от няколко декоративни дръвчета в керамични съдове. Като видя Марк, той стана и любезно запита:
— Мога ли да ти помогна?
— Да, трябва ми адвокат.
— Не си ли малко млад за тая работа?
— Да, ама си имам неприятности. Вие ли сте Реджи Лав?
— Не, Реджи е вътре. Аз съм й секретар. Как се казваш?
Я гледай ти — не секретарка, а секретар. И не адвокат, а адвокатка.
— Ами… казвам се Марк Суей. Значи вие сте секретар, така ли?
— И юридически съветник между другото. Защо не си на училище?
Върху бюрото имаше табелка с името му — Клинт Ван Хузър.
— Значи не сте адвокат?
— Не. Реджи е адвокатът.
— Тогава трябва да поговоря с Реджи.
— В момента е заета. — Секретарят махна с ръка към канапето. — Седни да почакаш.
— Много ли ще се бави? — запита Марк.
— Не знам — отвърна младежът, явно развеселен от мисълта, че подобно хлапе може да има нужда от адвокат. — Ще й кажа, че си тук. Може да дойде след минутка.
— Много е важно.
Момчето говореше искрено и нервно. Очите му непрестанно се стрелкаха към вратата, сякаш подозираше, че някой го е проследил.
— Неприятности ли имаш, Марк? — запита Клинт.
— Да.
— Какви неприятности? Трябва да ми кажеш поне мъничко, иначе Реджи няма да те приеме.