— Не, сър.
— Искаш ли да грабнеш пистолета и да ме гръмнеш?
— Не, сър.
— Не се боя от смъртта, момче, разбираш ли?
— Да, сър, ама на мене не ми се мре. Трябва да се грижа за мама и братчето си.
— Браво на теб! Истински мъж вкъщи.
Непознатият завинти капачката на шишето, после изведнъж сграбчи пистолета, налапа цевта, обгърна я с устни и се втренчи в Марк, който дебнеше всяко негово движение, разкъсван между надеждата, че мъжът ще натисне спусъка, и страха, че може наистина да го стори. След миг шофьорът бавно издърпа дулото от устата си, целуна го и насочи оръжието към Марк.
— Знаеш ли, никога не съм стрелял с това чудо прошепна той. — Купих го само преди час от една заложна къща в Мемфис. Как мислиш, дали ще свърши работа?
— Моля ви се, пуснете ме.
— Имаш избор, малчо — отвърна мъжът, вдишвайки невидимите газове. — Или да ти пръсна черепа и всичко да свърши още сега, или да се задушиш бавно. Сам решавай.
Марк не смееше да погледне пистолета. Подуши въздуха и му се стори, че долавя особена миризма. Дулото беше само на няколко пръста от главата му.
— Защо правите това? — запита той.
— Казах ти вече, не си навирай гадната човка в чужди работи. Луд съм, нали така? Напълно смахнат. Бях си подготвил тихо, кротичко самоубийство, разбираш, само аз и маркуча, плюс може би няколко хапчета и шишенце уиски. Никой да не ме гледа. Ама ти взе да се правиш на юнак. Копеле гадно!
Той отпусна ръка и внимателно положи пистолета върху седалката. Марк разтърка подутината на челото си и прехапа устни. Ръцете му трепереха, затова ги притисна с колене.
— След пет минути ще сме мъртви — тържествено обяви мъжът и пак надигна бутилката. — Само двамката, мой човек. Заминаваме при вълшебника.
Рики най-сетне се раздвижи. Зъбите му тракаха, панталонките му бяха мокри, но вече разсъждаваше трескаво, докато заставаше на четири крака, за да навлезе в гъстата трева. Плачейки и скърцайки със зъби, той запълзя по корем към колата. Очакваше всеки миг вратата да се отвори. Макар и дебел, онзи луд човек беше много бърз. Щеше да се появи изневиделица, да го сграбчи за яката също като Марк и всички щяха да умрат един до друг в дългата черна кола. И все пак хлапето продължаваше да пълзи сантиметър по сантиметър през бурените.
Марк бавно вдигна оръжието с две ръце. Тежеше като тухла. Целият пистолет се тресеше, докато момчето го насочваше срещу шишкавия мъж, който нетърпеливо се приведе напред и подложи носа си пред дулото.
— А сега дръпни спусъка, малчо — нареди той и по цялото му влажно лице затанцува сияйната усмивка на предвкусвана радост. — Дръпни спусъка и щом умра, ще бъдеш свободен.
Марк изви пръст пред спусъка. Мъжът кимна, после се приведе още по-напред и захапа крайчеца на цевта с проблясващи зъби.
— Дръпни спусъка! — кресна той.
Марк затвори очи и стисна длани около дръжката на пистолета. Затаи дъх и се готвеше да натисне спусъка, когато мъжът грубо изтръгна оръжието от ръката му. После яростно го размаха пред лицето на Марк и дръпна спусъка. Момчето нададе писък, а прозорчето зад главата му се покри с безброй пукнатини, но остана на място.
— Стана! Стана! — възторжено изрева непознатият, докато Марк се свиваше на седалката, притискайки ушите си с длани.
Щом чу гърмежа, Рики зарови лице в тревата. Беше стигнал на три метра от колата, когато чу пукот, последван от писъка на Марк. Дебелият мъж нададе рев и Рики отново се напишка. Затвори очи и вкопчи юмручета в плевелите. Стомахът му се свиваше на топка, сърцето му биеше бясно и цяла минута след гърмежа хлапето не посмя да мръдне. Плачеше за брат си, който вече беше мъртъв, застрелян от лудия човек.
— Стига си циврил, дявол да те вземе! Писна ми от твоя рев!
Марк впи пръсти в коленете си и се помъчи да спре. Главата му бучеше, устата му бе пресъхнала. Пъхна длани между краката си и се прегърби. Трябваше да престане с плача и да измисли нещо. Веднъж бе гледал по телевизията как някакъв смахнат искаше да скочи от покрива, но един готин полицай взе да му говори спокойно и продължи да бъбри, додето шантавият почна да отговаря… и накрая, разбира се, не скочи. Марк предпазливо подуши въздуха и запита:
— Защо правите това?
— Защото искам да умра — спокойно обясни мъжът.
— Защо? — отново запита момчето, гледайки мъничката, съвършено кръгла дупчица в стъклото.
— Ами вие, дечурлигата, защо все задавате въпроси?
— Защото сме малки — отвърна Марк и едва чу собствения си глас. — Защо искате да умрете?