Клия [bg]

А бъдещето?

Това, което ти обрисувах, е картина на почти идеалното ми настояще, което не ще продължи вечно; всъщност то вече си отива, защото след около месец от мен тук не ще има нужда, нито от поста, от който зависи мизерното ми препитание. Тъй като не разполагам със собствени средства, трябва да се замисля как ще си изкарвам хляба занапред. Бъдещето се люшка в главата ми като развързан товар в трюма на кораб. Ако не беше желанието ми да те видя, за нищо на света не бих се върнал в Александрия. Усещам как тя угасва в мен, в мислите ми, като прощален мираж, като тъжната история на велика царица, чиито несметни богатства са погребани заедно с разбитата й армия в пясъците на времето! Умът ми се обръща все повече и повече на запад към старото наследство на Италия и Франция. Там сигурно има още работа — нещо стойностно да се направи сред развалините, нещо, което да съхраним, дори да съживим. Непрекъснато си задавам този въпрос, той всъщност зависи от теб. Макар и да съм напълно необвързан, все пак предпочитам пътеката, по която ще поема, да води на запад или на север. Има и други причини за това. Условията на моя договор ми дават право на „репатриране“, както е записано; нищо не ми коства да се върна в Англия. Ще си прибера паричното възнаграждение, което ми се полага за извършената тук работа, и с него ще мога да си осигуря едно кратко пребиваване в Европа. Сърцето ми потръпва радостно при тази мисъл.

Някакво решение следва да се вземе; имам чувството обаче, че не съм аз този, който трябва да направи това.

Моля те, прости ми дългото мълчание, за което не мога да ти поднеса нито обяснение, нито извинение, и седни да ми напишеш няколко реда.

Миналата събота се оказа, че ще бъда свободен ден и половина, затова си взех раницата и прекосих целия остров, за да прекарам една нощ в малката къщичка, където бях живял при предишното си идване тук. Какъв контраст само в сравнение със свежата зеленина на високопланинските области. Тук носът е див и ветровит, с прояден, назъбен бряг и вечно бушуващо море. Сякаш съвършено различен остров — предполагам, с миналото е винаги така. Тук една нощ живях с ехото на спомените — епизоди от миналото, които животът размества като тесте карти — разбърква, отделя, отнема, додава. Като се замисля, виждам, че нямам причина да се чувствам нито спокоен, нито щастлив; единственото усещане за пълнота се мярка в ума ми заедно с останалия без отговор въпрос, който изниква в едно с твоето име.

Да, тук островът е много по-различен: по-суров, но и по-внушителен. Нощната тишина е толкова плътна, че можеш да я докоснеш, да я уловиш в шепата си и да усетиш как се топи като парче лед в детска длан. По пладне един делфин затанцува насред морето. По крайбрежието димят земетръсни изпарения. Голяма гора с платани — кората им черна като слонска кожа, вятърът свисти и я обелва на дълги свитъци, а отдолу се показва новата, мека, сивопепелива кожа… Вече съм забравил подробностите.

Тази част на острова лежи доста встрани от утъпкания път; само берачите на маслини минават оттук през сезона. Иначе единствените посетители са въглищарите, които кръстосват гората всеки ден призори и подрънкват със стремената си. Изкопали са дълги тесни ровове по ската. Превиват се над тях по цял ден — черни като дяволи.

Но изключим ли тях, човек се чувства самотен като на луната. Само плисъкът на морето и цвърченето на цикади денем. Една сутрин ставам и гледам, на прага на къщата стои костенурка; на плажа имаше смачкано яйце. Тя е очарователно домашно животинче — мило и невзискателно. Почти чувам гласа на П., който се присмива: „Колегата Магаре и неговата костенурка. Истинско разбирателство на умовете!“

Какво друго да кажа за себе си: представи си човек, клекнал край лагуната вечер и мята „жабки“ по спокойната повърхност на водата; стои в очакване на едно писмо, което ще наруши тишината.