Значи, предала съм ти неговата покана. Амарил и Семира чакат дете този месец — дете с изваяния от мен нос! Той ще прекара една година в Америка, ще работи там и ще ги вземе със себе си. Балтазар замина за Смирна, а след това ще отиде и до Венеция. Но най-пикантната новина съм я оставила за десерт. Жюстин!
Просто няма да повярваш. Въпреки това трябва да ти я кажа. Вървя си аз по улица „Фуад“ в десет часа една прекрасна пролетна утрин и кого виждам насреща си? Сияеща, красива Жюстин, облечена в лека рокля със съблазнителна кройка, а до нея по прашния тротоар подскача като жаба омразният Мемлик! Обут в ботуши с ластик отстрани и с гети. В ръката му бастун със златна дръжка. Върху къдравата му коса нов-новеничък фес. Едва не припаднах. Тя го водеше като кученце до себе си. Представих си евтината кожена верижка на врата му. Жюстин ме поздрави необичайно сърдечно, с шумни възклицания, представи ме на своя пленник, който стеснително пристъпваше от крак на крак и ме поздрави с глухо пуфтене като басов саксофон. Отиваха на среща с Несим в „Селект“. Искам ли да ги придружа? Разбира се, отвърнах. Нали знаеш, че страдам от неутолимо любопитство. Жюстин не спря да ми мята насмешливи погледи зад гърба на Мемлик. Очите й искряха от задоволство, с дяволити, подигравателни пламъчета. Като че някой отново бе задействал тази мощна машина на унищожението. Никога не е изглеждала по-млада и по-щастлива. Когато отидохме „да си напудрим носовете“, както се казва, аз веднага я попитах: „Жюстин! Мемлик! Какво означава това?“ Тя се изкикоти и ме прегърна: „Открих слабото му място. Той жадува за светски живот. Иска да се движи сред висшето общество на Александрия и да се среща с бели жени!“ И пак се изсмя. „Но каква е целта?“ — попитах учудена. Тогава тя изведнъж стана сериозна, а очите й засвяткаха с добре премислена отмъстителност. „Двамата с Несим сме започнали нещо. Най-накрая осъществихме пробив, Клия. Толкова съм щастлива, че още малко и ще се разплача. Този път е нещо много по-голямо, международно. Догодина ще трябва да заминем за Швейцария, вероятно завинаги. На Несим изведнъж му проработи късметът. Но не мога да ти кажа нищо повече.“
Когато се върнахме горе, Несим беше вече пристигнал и разговаряше с Мемлик. Външният му вид ме порази. Изглеждаше много по-млад, елегантен и самоуверен. Сърцето ми се сви, като ги видях как страстно се прегърнаха — Несим и Жюстин, сякаш останалият свят не съществуваше за тях. Насред кафенето, с такъв екстаз, че не знаех къде да си дяна погледа от срам.
Мемлик седеше със скъпите си ръкавици в скута и се усмихваше нежно. Виждаше се, че животът във висшето общество му харесва, а ако съдя по начина, по който ми предложи лед, и компанията на бели жени!
О, тя вече се умори, тази чудодейна ръка. Трябва да хвана вечерната поща. Освен това имам да се погрижа за хиляди неща, преди да стигна до най-отегчителната задача: стягането на багажа. Що се отнася до теб, умнико, обзета съм от усещането, че и ти си прекрачил в царството на твоето въображение, овладял си го веднъж завинаги. Пиши ми — или ако искаш, запази този разговор за друго място: малко кафене край Сена под клоните на кестен в маранята на мека есен.
Ще чакам с ведро и щастливо сърце — една вече нова личност и най-накрая истинска художничка.
Но щеше да мине време, преди облаците да се разсеят и да ми разкрият загадъчния пейзаж, за който пишеше тя и който скоро щеше да започне да усвоява бавно, щрих по щрих. Толкова отдавна зрееше нещо у мен, нещо безкрайно ценно, че когато дойде, ме свари, подобно на Клия, съвършено неподготвен. Случи се един прекрасен, потънал в ярка синева ден, случи се без предупреждение и подготовка, с такава лекота, че чак не можах да повярвам. Дотогава бях като свенливо момиче, обзето от страх пред първото си раждане.
Да, един ден открих, че изписвам с треперещи ръце онези три думи, с които, откакто свят светува, започва всеки разказвач, дръзнал да прикове вниманието на своите земляци. Думи, които само въвеждат старата история за един поумнял писател. Написах: „Имало едно време…“
И усетих как цялата вселена ми помага!