Някъде по пътя в този мой откъслек от живота бях успял да си възвърна душевното спокойствие. Няколко ведри дни преди сбогуването — как само ги кътах в сърцето си, как се опивах от простотата им: огънят от маслинени съчки, който гореше в огнището и пламъците му осветяваха портрета на Жюстин, който щеше да бъде опакован последен, играеха и проблясваха върху очуканата маса и стола до нея, върху синята емайлирана саксия с подранилата циклама. Какво общо имаше градът с всичко това — една егейска пролет, увиснала като на тънка нишка между зимата и първите бели пухкави облачета на бадемовия цвят? Той си оставаше само нищо неозначаваща дума, изписана върху страничното поле на съновидение; или, може би, име, което умът повтаря в ритъма на ежедневието, което е само желание, пулсиращо в такт с разтупканото сърце. Наистина обичах всичко тук, но нямах сили да остана; градът, който сега вече знаех, че мразя, таеше в себе си нова примамка за мен — възможността да преоценя онова свое преживяване, което ме бе белязало за цял живот. Трябваше да се върна още веднъж, за да бъда в състояние да го напусна завинаги, да се отърся от него. Ако съм говорил за времето, то е, защото зреещият в мен писател най-накрая се бе научил да обитава онези пустеещи пространства, които времето пропуска — бе започнал, така да се каже, да живее помежду тиктаканията на часовника. Вечното настояще, което е истинската история на този колективен анекдот човешкият ум; когато миналото е мъртво, а бъдещето се свежда до желания и страхове, какво остава освен този случаен миг, който не може да се измери, нито пропусне? За повечето от нас така нареченото Настояще е като разточителна трапеза, която ни се показва и още преди да успеем да се пресегнем към пищните й блюда, някой мигом ни я отнема сякаш с магическа пръчка — преди да сме си взели и една хапка. Подобно на мъртвия Пърсуордън и аз се надявам скоро да мога да кажа: „Не пиша за хора, които нито веднъж не са си задали въпроса: «В кой момент започва истинският живот?»“
Празни мисли витаеха в главата ми, докато лежах проснат върху една равна скала над морето и замислено дъвчех портокал, отвред обграден със самота и уединение, които много скоро щяха да бъдат погълнати от града; умислената лазурна мечта, наречена Александрия, стоеше и като някакво престаряло влечуго се припичаше на фараоновата светлина, която хвърляше бронзови отблясъци откъм голямото езеро. Убежище на великите сладострастници на историята, отдали телата си на огледала и стихове, на преживящите стада от момчета и жени, на спринцовката във вената, на лулата с опиум и злоядите, лишени от апетит целувки на живата смърт. Продължих мислено да се разхождам по тези улици със съзнанието, че те са мостът, свързващ не просто човешки епохи, а целия биологически спектър на сърдечните влечения — от екстаза на изрисуваната Клеопатра (колко странно, че лозята са открити именно тук, недалеч от Тапосирис) до фанатичната набожност на Хипатия (изсъхнали лозови листа, целувките на мъченик). И още по-странни видения: Рембо, ученик на Стръмния път, е вървял тук с пояс, пълен с жълтици. Мургави съногадатели, политици, евнуси, и те са като ята от птици с пъстроцветна перушина. Измъчван от състрадание, желание и страх, пред очите ми градът отново се простря, населен с лицата на моите приятели и на много александрийци. Знаех, че трябва да го изживея наново и този път завинаги.