„Да“ — прошепна тя замислено, затършува в кадифената си чантичка, извади кутия кибрит и щракна една клечка. Стаята беше с висок таван, толкова висок, че над нас имаше само мрак въпреки жълтеникавото пърхане на кибритения пламък; в стъклата на счупения прозорец бледо мъждукаха отразените звезди. Стените бяха зеленясали, с олющена мазилка, украсени само с отпечатъците от малки сини ръчички, които ги покриваха без ред и без порядък. Сякаш безброй джуджета с насинени длани бяха ходили на ръце по стените. Вляво, малко встрани от средата на стаята, си почиваше мрачен стар диван, плаваше в черната тъмнина като викингска погребална лодка; престаряла проядена реликва, останала от някой отомански халиф. Клечката угасна. „Това е“ — каза тя, пъхна кибрита в ръката ми и се отдалечи. Когато запалих втора клечка, Жюстин беше клекнала до дивана и опряла буза в него, като нежно го галеше с ръка. Беше съвършено спокойна. Милваше го бавно и сластно, после го прекрачи и ми заприлича на лъвица, която ревностно пази обяда си. Моментът беше изпълнен с нещо фатално и съдбоносно, ала то не се четеше на лицето й. (Човекът е като църковен орган, помислих си тогава. Натискаш клавиш с надпис „любовник“ или „майка“ и целият реквизит от съответни чувства ливва навън — сълзи, въздишки или ласки, според случая. Друг път се опитвам да мисля за всички нас по-скоро като за видове навици, отколкото като за човешки същества. Искам да кажа, какъв е смисълът на индивидуалната душа, с която са ни ашладисали древните гърци в безумната си надежда, че по силата единствено на нейната красота тя ще „хване“ — както се казва за ваксинация? Че ще успеем да израснем до висотата на тази идея и сами ще запалим божествения огън в сърцата си? Та, питам: хванала ли е тя или не? Кой може да каже? У някои от нас, може би, ала вече е закърняла. Сигурно…)
„Чули са ни.“
Някъде в мрака тънко и протяжно изви човешки лай и тишината мигом набъбна от сърдития тропот на човешки стъпки по прогнилия под. В издъхващия пламък на кибрита, като че някъде много далеч промъждука лъч светлина — сякаш в далнината на черното небе се отвори врата на пещ. А ето и гласовете, гласовете на мравки! Децата заизлизаха през нещо като люк или отвор в пода от мрак, облечени в овехтели, прокъсани памучни нощници. С пръстени на ръцете и звънчета на краката. Значи където и да отиде, около нея винаги ще звъни музика! Едно от тях носеше чинийка с вощеница. Носово подрънкваха край нас и с болезнена откровеност ни питаха какво искаме да ни предложат — изненадаха се, като видяха Жюстин да седи до викингската катафалка с полуобърната (и в този миг усмихваща се) към тях глава.
„Време е да се махаме“ — казах й тихо. А децата, тези ситни призрачета, воняха ужасно, освен това вкупом запротягаха тънките си ръчички към мен, вкопчиха се в кръста ми и взеха да мънкат и опяват. Ала Жюстин се обърна към едно от тях и рече: „Я донеси тук светлината, където всички ще можем да виждаме.“ Когато свещта бе донесена, тя кръстоса краката си по турски и с високия писклив глас на уличен глашатай взе да им говори напевно: „Наобиколете ме, благословени деца на Аллаха, и чуйте вълшебната приказка, която ще ви разкажа.“ Ефектът беше поразителен; те веднага наклякаха край нея като обрулени от вятъра капещи есенни листа и се скупчиха нагъсто. Някои дори се покатериха върху стария диван, като се побутваха и хихикаха радостно. И със същия богат и победоносен тембър, прогизнал от непролети сълзи, Жюстин заговори с глас на професионална разказвачка: „Чуйте ме, вий, правоверни, и аз ще ви разкажа приказката за Юна и Азис, за многото цветове на тяхната любов, за сполетелите ги нещастия и за злия Абу Али Сарак ел Маза. Едно време във великия халифат, когато много хора били обезглавени и многобройните армии поели в поход…“
Имаше нещо диво в поетичната красота на приказката, разказана на това място и по това време — кръгът от съсухрени личица, диванът, мъждукащата светлина и странният пленителен ритъм на арабския език със строгата стилизирана образност, с тежкия брокат на алитерациите, носово отекващите акценти и онова лаическо великолепие, от което очите ми се напълниха със сълзи — ненаситните сълзи! Такава пищна трапеза за душата! И тогава си дадох сметка колко постна е храната, която ние, съвременните писатели, предлагаме на прегладнелите си читатели. Епически контури — това притежаваше нейният разказ! Завидях й. Колко богати бяха тези малки просячета. Завидях и на публиката й. Да говориш, без да раздаваш присъди! Те потънаха като оловен отвес, изгубиха се сред богатата образност на нейния разказ. И човек можеше да види как истинските им душици изпълзяват като мишлета, а боядисаните маски, които допреди миг представляваха личицата им, се преобразяват в симпатични муцунки на удивление, страх, очакване и радост. В жълтеникавия сумрак на стаята това бяха лицата на една ужасна истина. И тогава лесно се виждаше как щяха да изглеждат на средна възраст — вещицата, добрата съпруга, клюкарката, опърничавата. Силата на поезията ги бе оголила докрай и бе оставила само естествената им същност да разцъфти, да се покаже върху личицата им и правдоподобно да изографиса върху тях същината на малките им недоразвити души!