Историите за онези безвъзвратно отминали славни дни образуваха нещо като Омиров цикъл на чиновническия живот. Разказваше ги с тъжен, изпълнен с копнеж глас при всяка почивка между спешните задачи или в следобеди, когато някоя дребна несполука, като счупен вентилатор например, парализираше работата и правеше съсредоточаването ни невъзможно в тези душни сгради. Именно от Телфорд узнах за дългата междуособна война между Пърсуордън и Маскелин — война, която в известен смисъл бе продължила, вече на друго ниво, и между мълчаливия бригаден генерал и Маунтолив, тъй като Маскелин се натискаше да се присъедини към своята част и да се отърве от цивилните си дрехи. Това негово желание обаче беше осуетено. Маунтолив, както ми обясни дълбоко въздишащият Телфорд (жестикулирайки с напуканите си дебели ръчички, осеяни със синкави възли от вени като сини сливи в кекс), беше успял да се „добере“ до Военното министерство и да ги убеди да не приемат оставката на Маскелин. Трябва да кажа, че бригадният генерал, когото не виждах повече от два пъти седмично, създаваше впечатление на гневен човек, който вече не издържа да стои затворен в някакъв си цивилен отдел, когато недалеч в пустинята се водеха вълнуващи боеве, както впрочем би се чувствал и всеки истински войник.
— Разбираш ли, старче — рече Телфорд съвсем чистосърдечно, — има ли война, има и повишения, и то много. И нашият бригаден е съвсем прав да си мисли за кариерата, всеки на негово място би постъпил така. За нас е по-различно. Ние по рождение сме си цивилни, така да се каже.
Самият Телфорд беше прекарал много години в търговията със стафиди в Източния Левант и бе живял в такива екзотични места като Занте и Патрас. Съображенията му да пристигне в Египет бяха доста неясни. Може би е смятал, че животът в една голяма британска колония ще му бъде повече по сърце. Мисис Телфорд приличаше на угоена гъска, която използва бледомораво червило и носи шапки като игленик. Тя като че живееше единствено заради приема в посолството по случай рождения ден на краля. („Мейвис умира за банкети, особено официални.“)
Но ако в административната война с Маунтолив засега победител нямаше, то утешения не липсваха, според думите на Телфорд, от които нашият Бриг да извлича тихо задоволство, защото и положението на Маунтолив не беше много по-различно от неговото. И тук той (Телфорд) „изхихика“ — думичка, която сам използваше често. Изглежда и Маунтолив копнееше да се махне от своя пост и дори на няколко пъти бе подавал молба да бъде преместен от Египет. За нещастие обаче войната се беше намесила със своята политика на „замразяване на кадрите“ и Кенилуърт, който не беше приятел на посланика, бе изпратен именно с тази цел — да съблюдава изпълнението на въпросната политика. И ако нашият Бриг беше закотвен поради интригите на Маунтолив, последният пък беше закотвен също толкова здраво от новоназначения съветник в отдел „Кадри“ — и двамата не можеха да помръднат от постовете си „за момента“! Телфорд потъркваше дебелите си пръсти, докато ми разправяше всичко това.
— Който гроб копае другиму, сам пада в него — заключи той дълбокомислено. — А ако питаш мен, по-скоро нашият Бриг ще успее да се измъкне, отколкото сър Дейвид. Помни ми думите, старче! — Кимнах тържествено в знак на съгласие и това му беше достатъчно, за да разбере, че съм схванал всичко правилно.
Между Телфорд и Маскелин съществуваше странна привързаност, която силно ме озадачаваше. Самотният едносричен войник и прочувственият многословен бивш търговец на стафиди — какво общо можеше да има между тези двамата? (Дори имената им върху списъка с дежурните упорито напомняха водевилен дует или пък — съдружници в достолепно погребално бюро!) Все пак аз си мислех, че връзката им се крепеше върху основите на възхищението, защото в присъствието на своя шеф Телфорд винаги проявяваше необяснима радост и дълбоко уважение, като неспокойно се суетеше около него и го гледаше право в очите в очакване на заповедите му и с надежда, че ще получи поне една похвална думичка. Сочните „да, сър“ и „не, сър“ изскачаха от ченето му на равни интервали като кукувичка от часовник. Странно, но в това угодничество нямаше нищо престорено. По-скоро приличаше на учрежденска любов, защото дори и в отсъствието на Маскелин Телфорд говореше за него с огромна почтителност и най-дълбоко преклонение, съставено — в равни части — от социално възхищение към ранга му и почит към неговия характер и възгледи. От чисто любопитство се опитах да погледна Маскелин през очите на моя колега, но не различих нищо повече от един неприветлив, ала добре образован войник с ограничени възможности и отривист, отегчен от света маниер на говорене с типичните акценти на частното училище за момчета. И все пак…