— Нашият Бриг е железен! — обичаше да повтаря Телфорд, и то така развълнувано, че аха и очите му да се насълзят. — Знае си мястото, знае си и цената. Никога няма да падне по-ниско.
Това вероятно беше така, но то не го издигаше в моите очи.
Телфорд имаше няколко незначителни лакейски задължения, които сам бе избрал да изпълнява за своя герой — например да му купува „Дейли Телеграф“ (обикновено отпреди седмица) и да го поставя върху бюрото на големия човек всяка сутрин. Беше придобил особена походка, докато прекосяваше излъскания под в празния кабинет на Маскелин (защото винаги пристигаше много рано на работа), сякаш се страхуваше да не остави следи след себе си. Направо се прокрадваше до бюрото. А нежността, с която сгъваше вестника и прокарваше пръсти по ръбовете му, преди почтително да го положи върху зелената папка с попивателна, ми напомняше съпруга, която гали току-що колосаната и изгладена риза на мъжа си.
Но и самият Бриг не се отказваше от бремето на това безкористно възхищение. Сигурно малко мъже могат да му устоят. Отначало бях озадачен от факта, че веднъж или два пъти в седмицата той идваше да ни посети, очевидно без да има предвид нещо конкретно, и тогава тръгваше бавно между бюрата ни, като току подхвърляше уж случайно по някоя безцветна шегичка — като лекичко, едва ли не срамежливо посочваше човека, към когото е отправена, с дръжката на лулата си. По време на тези визитации мургавото му лице на хрътка с гъста мрежа бръчки около очите никога не променяше изражението си, а гласът му не пропускаше нито една от добре премерените си извивки. Отначало, както вече казах, тези появявания ме учудваха, защото Маскелин въобще не беше веселяшка душа и рядко можеше да говори за нещо друго освен за предстоящите задачи. И тогава, един ден във фигурата му, която бавно лъкатушеше между нашите бюра, забелязах следите от подсъзнателно кокетство и веднага се сетих за начина, по който паунът разтваря като ветрило изпъстрената си с очи опашка пред женската, или за манекенка, която представя нови модели дрехи, крачейки напред-назад по подиума на модно ревю. Излиза, че Маскелин идваше тук, за да му се възхищават, за да разпери богатството на своя характер и начетеност пред Телфорд. Възможно ли бе това лесно завоевание да му дава онази вътрешна опора, която му липсваше? Трудно е да се каже. Ала личеше си, че разширените от възторг очи на прехласналия се по него колега му доставяха удоволствие. Сигурен съм, че това бе подсъзнателно — този жест на един самотник към единствения искрен обожател, когото бе успял да спечели в този свят и на когото можеше да отвърне само със снизхождение, втълпено му от неговото превъзходно образование. Тайничко той презираше Телфорд, задето не е истински джентълмен.
— Клетият Телфорд — въздишаше от време на време в негово отсъствие. — Клетият Телфорд.
Снишеният му до съчувствие глас издаваше съжаление към човека, който бе достоен, ала безнадеждно скучен, сух и досаден.
Това бяха моите познати в службата през цялото уморително лято и общуването ми с тях беше напълно безпроблемно. Работата ми бе такава, че с нищо не ангажираше ума ми. Рангът ми беше съвсем скромен и не ме обременяваше с никакви социални задължения, защото нямах навика да се виждам с колегите си извън работното място. Телфорд живееше близо до плажа Рушди в малка извънградска вила, далеч от центъра на града, докато Маскелин поначало рядко напускаше мрачната си спалня на последния етаж в хотел „Сесил“. Ето защо всеки ден на излизане от работа аз с лекота загърбвах служебните си задължения, забравях за тях и се чувствах напълно свободен да се потопя в живота на града или по-точно в това, което бе останало от него.
Новата ми връзка с Клия също беше безпроблемна, вероятно защото и двамата нарочно избягвахме да дефинираме ясно отношенията си, оставяйки ги да следват извивките на собствената си природа, да изпълняват собствените си цели. Например аз невинаги оставах в нейния апартамент — понякога, докато работеше върху дадена картина, тя се нуждаеше от пълно уединение и откъсване от света, за да навлезе в темата, и тези интервали, които понякога продължаваха седмица или повече, изостряха и освежаваха обичта ни, без да я накърняват. Случваше се обаче след подобна уговорка случайно да се срещнем и тогава слабостта ни един към друг надделяваше и бързо подновявахме прекъснатата по споразумение връзка още преди да са изтекли въпросните три дни или седмица! Не беше лесно.