Не можех да не мисля за миналото, към което се връщахме през гъстите шубраци на времето, по познатите маршрути на гръцкото море. Нощта се плъзна покрай мен — размотаваща се лента от мрак. Топлият морски бриз галеше страните ми — мек като лисича опашка. Помежду пресекливите ми задремвания усещах тежкия отвес на паметта, теглещ ме към града, който съзнанието ми бе населило с маски — едновременно красиви и зли. Знаех, че трябва отново да видя Александрия под формата на неуловим и преходен призрак — защото осъзнае ли веднъж въздействието на времето (и тук не става дума за календарното време), човек се превръща в нещо като призрак. В този друг свят аз можех да доловя ехото на думи, отдавна произнесени в миналото от други гласове. Балтазар, който казва: „Този свят предлага обещанието за неповторимо щастие, което обаче не сме подготвени да уловим.“ Градът упражняваше мрачна власт над своите ближни, осакатяваше чувствата и потопяваше всичко в казана на собствените си отмалели страсти. Целувки, разпалени от угризенията на съвестта. Жестове, раздвижени в кехлибарената светлина на запердени стаи. Ята от бели гълъби, полетели сред минаретата. Все картини, които според мен символизираха града такъв, какъвто очаквах да го видя. Ала грешах — защото всеки нов подход е различен. Всеки път се самоизмамваме, че ще бъде същият. Александрия, която съзрях сега при първата гледка откъм морето, бе нещо, което не бих могъл да си представя.
Беше още тъмно, когато пуснахме котва в невидимото пристанище с онези външни укрепления и мрежи против подводници, които още помнех. Опитах се мислено да изрисувам пристанищните силуети на фона на черния мрак. Имаше време до обичайната врява, тя щеше да се вдигне със сипването на зората. Сега царуваше всепоглъщаща тъмнина. Някъде пред нас се простираше невидимият африкански бряг, с неговата „трънена целувка“, както казват арабите. Беше непоносимо това състояние — да усещаш кулите и минаретата на града, ала да не можеш да предизвикаш появата им пред собствения си взор. Та аз дори вдигнатите пред лицето си ръце не можех да видя. Морето се бе превърнало в огромно празно преддверие, кух мехур от черен мрак.
Изведнъж нещо полъхна, сякаш лек ветрец над огнище с жарава, и наоколо просветля с розовия отблясък на мидена черупка, после цветът се насити с богатите багри на розата. Глухо, зловещо стенание се понесе над водата към нас, запърха като с огромните криле на праисторическа птица — сирените, които виеха, сякаш бяха прокълнатите в преддверието на ада. Човешките нерви настръхваха разтреперани като разкършени от буря клони. Сякаш в отговор на този звук навред взеха да се появяват светлинки, отпърво случайно, безредно, после на дълги отрязъци, проточени ленти или светнали като кристал квадрати. Пристанището изведнъж изплува с ясно очертаните си силуети върху тъмния фон на небето, докато дългите бели пръсти на утринния светлик зашариха непохватно по небесния свод, сякаш крачетата на тромаво насекомо, което гледа да се закрепи върху хлъзгавата черна мрачина. Гъстите редици от ракети се стрелнаха нагоре, разкъсаха тежкия сумрак, легнал върху бойните кораби, и с невероятно разточителство канонадата пръсна в небето ярки гроздове от звезди, диаманти и перли. При всеки залп въздухът прогърмяваше на тласъци. Облаци от розов и жълтеникав прах се издигнаха заедно със сигналните ракети и оставаха да блестят върху мазните хълбоци на баражните балони, които се носеха навред. Самото море се гърчеше в треска. Нямах представа, че сме толкова близо до вакханалията на тази война, нито че градът може да изглежда толкова красив във вихъра на разиграващите се сатурналии. Бе започнал да се издува, да се разраства и цъфти като мистичната роза на мрака и бомбардировката му правеше компания, изпълвайки ума до пръсване. Неочаквано се улових, че викам, и тогава открих, че всички си крещим един на друг. Ето, това е огнената жарава на Картаген, помислих си аз, свидетели сме на падението на градския човек.
Гледката беше толкова красива, колкото и вцепеняваща. В левия горен ъгъл на тази драматична жива картина лъчите на прожекторите взеха да се събират, да се пресичат, да потреперват и непохватно да се плъзгат като стоножка. Блуждаеха, потръпваха при всеки сблъсък — стана ясно, че са получили сигнал за битката на впримченото насекомо в периферната паяжина на мрака. Те продължаваха да се кръстосват и разкръстосват, да опипват небето, да се сливат и разделят. Докато най-сетне видяхме какво са търсели да уловят: шест малки сребристи нощни пеперуди, които се носеха по небесните магистрали с изнервяща мудност, или поне така ни се струваше. Край тях небето бе пощуряло, ала те продължаваха да се движат с фатално безразличие — унесено и апатично; и тази инертна безжизненост бе добре дошла за горещите диаманти, за обвития в пушек обстрел, който стегна редиците на своя устрем.