Той пак се разсмя, като се поздрави с три пъти „ура!“ и при всеки безмълвен възглас тържествено вдигаше ръката си с пурата високо във въздуха. После ми намигна лениво, пак доля чашата си и ми заяви дълбокомислено:
— Животът разкрива истинския си смисъл само на онези, които избират смъртта за другар! — Виждаше се, че вече е доста пиян и успокоителното въздействие на банята бе преминало, за да отстъпи място на предишната пустинна умора.
— А Пърсуордън? — вметнах аз, използвайки момента да подхвърля името му като въдица в потока на нашия разговор.
— Пърсуордън! — повтори Кийтс в друга гама, която съчетаваше меланхолична тъга и обичлива привързаност. — Скъпи ми Дарли, нали точно това се опитваше да ни внуши и той, само че по неговия си малко откачен начин. А аз? И досега се изчервявам, като се сетя какви тъпи въпроси му задавах. Отговорите му, които тогава ми се струваха дяволски непонятни,
сега ми изглеждат съвършено ясни. Истината е нож с две остриета, нали разбираш. Няма начин да я изразиш с помощта на езика — това странно, вечно раздвоено средство, в основата на което стои дуализмът! Езикът! Какво друго е борбата на писателя, ако не усилие да овладее този способ и да го направи колкото е възможно по-точен, като в същото време добре разбира вродената му неточност? Безнадеждна задача, ала от това, че е безнадеждна, не става по-малко удовлетворителна. Защото задачата сама по себе си, това, дето си блъскаш главата с неразрешим проблем, е единственото нещо, което кара писателя да израсне! Именно това бе проумял Пърсуордън — старото копеле! Трябва да прочетеш писмата до жена му. При цялото им изящество и остроумие, как хленчи и се гърчи, в каква жалка светлина се представя — като някакъв герой на Достоевски в състояние на натраплива невроза. Невероятно е усещането, като видиш каква дребна и незначителна душичка се разкрива в тях.