— Уенди?
Тя не отговори.
— Натопиха ме.
— Аха. Това е нещо ново, Дан. Записвам си го, грабвам продуцента си и го карам да постави надпис най-отдолу на екрана. „Последни новини: Болен твърди, че е натопен“.
Мълчание. За миг тя се ужаси, че може да го е изтървала, че той е прекъснал връзката. Колко е глупаво да се ръководиш от чувствата си! Трябва да съм спокойна. Да разговарям с него. Да се сприятеля. Да съм добра. Да получа информация. Може би дори да му устроя клопка.
— Дан?
— Беше грешка.
— Слушам те. Спомена, че са те натопили.
— По-добре да затварям.
Тя искаше да възрази, укори се, че е отишла твърде далече със сарказма си, ала нещо в цялата тази история й приличаше на най-обикновена манипулация. Беше вече танцувала това танго, при това няколко пъти, като се започне от първия път, когато миналата година се опита да го интервюира — почти година преди да го заснемат с камера. Не й се щеше да отстъпи, ала не искаше и да го изтърве.
— Ти ми позвъни, а не аз, нали така? — обади се тя.
— Да.
— Така че ще те изслушам.
— Искам да се срещнем. Бъди сама.
— Не скачам от радост да го направя.
— Тогава забрави.
— Добре, Дан, тъй да бъде. Ще се видим в съда.
Мълчание.
— Дан?
Като чу шепота му, тя настръхна.
— Нямаш никакви улики, нали, Уенди?
— Улики за какво?
Дочу някакъв шум, който можеше да е и хлипане, и смях. Не можеше да каже със сигурност. Тя силно стисна слушалката и зачака.
— Ако искаш да се срещнем — каза той, — ще ти съобщя мястото на срещата по имейла. Утре в два следобед. Ела сама. Ако предпочетеш да не се появиш, добре, приятно ми бе да се запознаем.
И прекъсна разговора.
Вратата на кабинета на Вик бе отворена. Тя хвърли бърз поглед натам и го видя да говори по телефона. Направи й знак с показалеца си да го изчака, рязко изрече едно „дочуване“ на онзи от другата страна и остави слушалката.
— Току-що се чух с Дан Мърсър — обяви тя.
— Той ли ти се обади?
— Да.
— Кога?
— Току-що.
Вик се облегна назад и сложи ръце на шкембето си.
— Какво ти каза?
— Каза, че бил натопен, и поиска да се срещнем.
Тя забеляза изражението на лицето му и попита:
— Защо? Какво има още?
Вик въздъхна.
— Сядай.
— Ох! — изпъшка Уенди.
— Да, ох.
Тя седна.
— Съдията взе решение. Всички улики, открити в дома му, се отхвърлят, а поради вредата, нанесена от пресата и нашето телевизионно предаване, тя отхвърля и всички обвинения срещу него.
Уенди усети, че сърцето й се свива.
— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.
Вик мълчеше. Уенди затвори очи и почувства как светът около нея изчезва. Чак сега разбра — стана й ясно откъде той е знаел, че тя със сигурност ще отиде на срещата.
— И сега какво? — поинтересува се тя.
Вик само я погледна.
— Уволнена ли съм?
— Аха.
— Просто така?
— Ами, да. Няма пари. Трябва да направим съкращения. Чия глава е най-подходяща за отсичане? — вдигна рамене той.
— Сещам се за доста глави.
— И аз, но те не са повредена стока. Извинявай, сладурче, но това е положението. Отдел „Човешки ресурси“ ще се занимае с проблема. Още днес си събери нещата. Няма да искат да се мотаеш из сградата.
Уенди онемя. Заклатушка се на място.
— Поне опита ли да се пребориш за мен?
— Боря се само тогава, когато имам шанс да победя. Иначе какъв е смисълът?
Уенди чакаше. Вик наведе поглед към бюрото си и се престори на много зает. Каза, без да я погледне:
— Момент на нежност ли очакваш?
— Не — отвърна Уенди.
А после:
— Може би.
— Ще се срещнеш ли с Мърсър? — попита Вик.
Тя отново обърна глава към него.
— Да.
— Ще вземеш ли предпазни мерки?
Тя се насили да се усмихне.
— Човече, тъкмо си спомних нещо, което ми бе казала мама при постъпването ми в колежа.
— И доколкото те познавам, не си я послушала.
— Така е.
— Официално ти вече не работиш тук, така че това, което ще направиш, няма значение. Бих те посъветвал да стоиш на безопасно разстояние от Дан Мърсър.
— А неофициално?
— Ако измислиш начин да го заковеш, е, сама знаеш — по-лесно е да вземеш на работа герой, отколкото будала.