Марша тръгна нагоре по стълбите към втория етаж. Тук лампите светеха по-слабо. Стъпките й кънтяха в смълчаната сграда, която през деня бе изпълнена с глъчка и живот. Няма по-сюрреалистично място, по-празно и пусто от училищен коридор след края на учебния ден.
Марша хвърли поглед назад през рамото си, но там нямаше никого. Забърза крачка, защото бе намислила нещо.
Касълтънската гимназия бе голяма, в четирите й класа учеха две хиляди ученици. Сградата се издигаше на четири етажа и подобно на толкова много гимназии в градове с постоянно нарастващо население завършваше с надстройки и пристройки, не осъществили амбицията си да съставляват една цялостна структура. По-скорошните пристройки към красивата навремето тухлена сграда свидетелстваха за факта, че администрацията се е интересувала повече от съдържанието, отколкото от архитектурния стил на училището. Конфигурацията бе истински миш-маш и приличаше на къщичките, които децата строят от най-различни дървени кубчета, като в играта „Конструктор“.
Предишната нощ, в страховитата тишина на дома, в който живееха, великолепният й съпруг Тед се бе смял, наистина се бе смял, за първи път от деветдесет и три денонощия насам. Колко неприличен й се стори този звук! Тед престана почти веднага, изхълца и смехът му прозвуча като ридание. Марша искаше да протегне ръка, да направи нещо и да утеши изтерзания мъж, когото тя толкова много обичаше. Ала не можеше.
Другите им две деца, Патриша и Раян, се мъчеха да не показват тъгата си от изчезването на Хейли, но децата се адаптират по-лесно от възрастните. Марша се опитваше да съсредоточи вниманието си върху тях, да ги обсипва с грижи и обич, ала и това й бе трудно. Някой вероятно ще си помисли, че бе твърде наранена. Това беше вярно, но имаше и друго. Тя пренебрегваше Патриша и Раян, защото всичките й тревоги, всичките й грижи сега бяха насочени към Хейли — мислеше само и единствено какво да направи, за да я върне у дома. И едва тогава, а не преди това, ще обърне внимание и на другите си деца.
Мерилий, сестрата на Марша, която знаеше всичко случващо се в Грейт Нек, имаше куража да й заяви: „Престани да се оплакваш. Съсредоточи вниманието си върху съпруга и другите си деца!“ и когато Марша я чу да произнася думата „оплакваш“, дощя й се да я зашлеви право в лицето и да я посъветва да се погрижи за собственото си пропаднало семейство, защото синът й Грег употребяваше наркотици, а мъжът й Хал най-вероятно имаше извънбрачна връзка, така че да си затвори проклетата уста. Патриша и Раян ще го превъзмогнат, Мерилий, и знаеш ли? Имат добър шанс да го направят, защото за тях се грижи майка им, която винаги е нащрек ръкавицата на Раян за лакрос да е с удобен джоб и костюмът на Патриша да е с точно такъв сив цвят, какъвто изисква училищният правилник. Не, единственото нещо, което ще ги накара да се чувстват добре и пълноценни, това единствено нещо е завръщането на сестра им у дома.
Когато това стане и само тогава, а не по-рано останалите от семейството ще получат шанс да продължат живота си.
Истината за жалост беше, че Марша не търсеше Хейли по цял ден. Опитваше се, ала ужасната умора я поваляше. Сутрин имаше нужда да си остане в леглото. Краката й бяха натежали като налети с олово. Дори сега й бе трудно да върви по училищния коридор.
Деветдесет и три дни.
Някой ден Марша трябваше да оправи шкафчето на Хейли. Няколко дни след изчезването на дъщеря й приятелите й бяха започнали да украсяват металната вратичка и тя бе заприличала на възпоминателна плоча на крайпътен бордюр, бележеща мястото, където някой е загинал в автомобилна катастрофа. Имаше фотографии, увехнали цветя, кръстчета и надписи: „Върни се у дома, Хейли!“, „Липсваш ни!“, „Ще те чакаме!“, „Обичаме те!“.
Марша спря и се загледа. Протегна ръка и докосна ключалката с цифрите по нея, като се запита колко ли пъти Хейли бе правила същото, за да вземе учебниците си, да напъха раницата най-долу, да закачи палтото си, докато си бъбри с приятелка за срещата по лакрос или може би за някое момче.
От другия край на коридора се чу шум. Тя се обърна и видя, че вратата на директорския кабинет е отворена. Пийт Зекър, директорът на гимназията, излезе, придружен от двама души, за които Марша предположи, че са родители. Не ги познаваше. Те мълчаха. Пийт Зекър протегна ръка, ала нито единият, нито другият я пое. Обърнаха се и бързешком се отправиха към стълбището. Пийт Зекър ги гледаше как се отдалечават, после поклати глава и се обърна към шкафчетата. Видя я.