— Косата ти — забеляза тя.
— Какво й е?
Чупливата кестенява коса, която Дан имаше преди, се бе превърнала в ужасна жълта четина, която малцина биха нарекли руса.
— Сам ли си я боядиса?
— Не, отидох при Дион, любимата ми фризьорка в града.
Тя за малко да се усмихне.
— Здравата те е нашарила.
— Знам. Сякаш съм излязъл от видеофилм от осемдесетте.
Дан се отдалечи още малко от вратата към задния край на караваната, сякаш искаше да скрие контузиите си. Уенди прекрачи прага и влезе. Вратата се затръшна зад нея. Вътре цареше полумрак. Ивиците слънчева светлина прорязваха въздуха. Подът до краката й бе покрит с изтъркан линолеум, но по-нататък бе застлана тясна мъхеста черга в оранжев цвят, която бе твърде крещяща дори за създателите на безвкусните телевизионни комедии.
Застанал в ъгъла, Дан изглеждаше дребен, прегърбен и сломен. Странно, онова, което я бе разгневило в началото, бе фактът, че тя бе опитала да пише за Дан Мърсър и „добрата му работа“ шест месеца преди да разбере за истинските му наклонности. Дан сякаш беше един от тъй рядко срещаните честни и наивни идеалисти, които желаят само доброто на околните, човек, който истински се стреми да се отличава от останалите, и колкото и да е шокиращо — който не се е възгордял от този факт.
Беше й харесал — признаваше си го. Дан бе хубав мъж с невероятна кестенява коса и тъмносини очи и имаше способността да те гледа така, сякаш си единственият човек на Земята. Притежаваше неотразим чар, имаше чувство за хумор, умееше да се шегува със себе си и тя разбираше колко привлекателен изглеждаше в очите на нещастните хлапета.
Но как можа тя, журналистката, която бе патологично скептична, да не прозре истинската му същност?
Тя дори — отново призна, макар и само пред себе си — се бе надявала да я покани да излязат. Беше почувствала първично и много силно привличане в мига, в който той й бе хвърлил мълниеносен поглед, и беше усетила, че и тя изпраща подобно послание към него.
Като си го помисли сега, тръпки я полазиха.
От мястото си в ъгъла Дан се опита да впие очи в нея по същия онзи начин, ала не се получи. Външният му вид на хубав и честен човек, който я бе заблудил в началото, вече бе компрометиран. Сега той предизвикваше нейното съжаление — и все пак дори след всичко, което бе научила за него, Уенди интуитивно усещаше, че той не може да е ужасното чудовище, извършило тези злодеяния.
Но, уви, най-вероятно тя се заблуждаваше. Чисто и просто бе завладяна от човек, който предизвиква лъжливо доверие у хората, това е. Скромността му бе способ, с който той прикриваше истинската си същност. Наречете това усещане инстинкт или женска интуиция, но колкото пъти Уенди му се бе поддала, толкова пъти бе грешила.
— Не съм го направил аз, Уенди.
Ето още едно „аз“. Стига толкова за един ден.
— Да, каза ми го и по телефона — отвърна тя. — Искаш ли да доразвиеш тезата си?
Той изглеждаше смутен, не знаеше как да продължи.
— Откакто ме арестуваха, ти ме проучваш, нали така?
— И после?
— Разговаряла си с децата, с които работех в общинския център, нали така? С колко от тях?
— Има ли значение?
— Колко бяха, Уенди?
Тя знаеше много добре накъде клони с тези си въпроси.
— Четирийсет и седем — отговори.
— Колко от тях потвърдиха, че съм злоупотребявал?
— Нула. Публично. Но получих някои анонимни оплаквания.
— Анонимни оплаквания — повтори Дан. — Имаш предвид анонимните блогове, които биха могли да бъдат написани от всекиго, дори от теб?
— Или от някое изплашено дете.
— Дори не вярваш на написаното и не си го излъчила.
— Това едва ли доказва твоята невинност, Дан.
— Странно.
— Кое му е странното?
— Мислех, че е точно обратното. Невинен до доказване на противното.
Тя се опита да не показва отегчението си. Не искаше да играе тази игра. Време беше да обърне страницата.
— Знаеш ли какво още открих, докато те проучвах?
Дан Мърсър се поотдалечи още малко, почти се свря в ъгъла.
— Какво?
— Нищо. Нямаш приятели, нямаш семейство, нямаш истински връзки. Извън бившата ти жена Джена Уилър и общинския център, ти си като призрак, сякаш не съществуваш в реалния свят.