— От малък съм сирак.
— Да, знам. Израснал си в сиропиталище в Орегон.
— И?
— Съществуват много празнини в биографията ти.
— Натопиха ме, Уенди.
— Така. И все пак се появи във въпросната къща точно навреме, права ли съм?
— Мислех си, че отивам да помогна на дете в беда.
— Какъв герой! И направо влезе вътре?
— Чина ме повика.
— Името й не е Чина, а Дебора. И е практикантка. Странно съвпадение е, че гласът й ти е прозвучал досущ като този на твоето тайнствено момиче.
— Повика ме отдалече — отвърна той. — Значи това е твоето доказателство? Фактът, че тя тъкмо е излизала от банята?
— Ясно. Помислил си, че е някакво момиче на име Чина от твоя общински център, така ли?
— Да.
— Аз, разбира се, потърсих тази Чина, Дан. Тайнственото момиче. За да проверя нещата. Накарахме те да я опишеш на нашия художник.
— Знам.
— Знаеш също така, че показахме скицата му на всички в околността, както и на служителите и на живеещите в твоя общински център. Никой не я познава, никой не я е виждал, абсолютно никой.
— Казах ти. Тя ме помоли да не казвам на никого.
— Колко удобно. А пък някой друг е използвал преносимия ти компютър в собствения ти дом, за да изпрати ужасните съобщения?
Той не отговори.
— И — тук трябва да ми помогнеш, Дан — някой е вкарал онези снимки в лаптопа ти, така ли? О, и още нещо, някой друг — вероятно имаш предвид мен, ако се доверим на адвоката ти — е подхвърлил отвратителните фотографии в собствения ти гараж.
Дан Мърсър затвори очи — беше съсипан.
— Знаеш ли какво трябва да направиш, Дан? Докато си още на свобода и докато законът не може да те докосне, трябва да потърсиш помощ. Иди на лекар.
Дан поклати глава и се усмихна едва-едва.
— Какво?
Той вдигна поглед към нея.
— От две години ловиш педофили, Уенди. Нима не знаеш?
— Какво да знам?
Гласът му дойде като шепот откъм ъгъла.
— Педофилията не се лекува.
Уенди потрепери. В същия миг вратата на караваната рязко се отвори.
Тя подскочи назад и вратата за малко да се удари в нея. Вътре се промъкна мъж със скиорски очила. В дясната си ръка държеше пистолет.
Дан повдигна ръце и отстъпи крачка назад.
— Не…
Мъжът със скиорските очила насочи оръжието си към него. Уенди се втурна назад да се скрие и тогава мъжът със скиорските очила натисна спусъка — просто така.
Нямаше нито предупреждение, нито команда към Дан да не мърда и да вдигне ръце, нищо подобно. Чу се само свистене и кратък изстрел от огнестрелно оръжие.
Дан се извъртя и падна по очи на пода.
Уенди изпищя. Тя се притаи зад стария диван, сякаш той можеше да я защити. Изпод дивана тя виждаше проснатия на пода Дан. Той не помръдваше. До главата му се появи локва кръв, която попиваше в килима. Стрелецът прекоси помещението. Не бързаше. Движенията му бяха небрежни. Сякаш бе излязъл на разходка в парка. Спря се до Дан. Насочи пистолета към главата му.
И в същия миг Уенди забеляза часовника.
Часовникът му беше „Таймекс“ с еластична каишка. Същият като часовника, който носеше баща й. Времето замря за няколко секунди. Ръстът, сега Уенди видя добре, бе същият. И теглото. А като добави и часовника…
Беше Ед Грейсън.
Той стреля още два пъти в главата на Дан, гърмежите прозвучаха глухо. Тялото на Дан подскочи. Обзе я паника. Помъчи се да я овладее. Ясна мисъл. Ето от какво се нуждаеше в момента.
Имаше две възможности.
Първата — да поговори с Грейсън. Да го убеди, че е на негова страна.
Втората — да си плюе на петите. Да избяга през вратата и да отиде до автомобила си, да се махне оттук.
Но и при двата варианта изникваха проблеми. Да вземем първия: щеше ли да й повярва Грейсън? Само преди няколко часа тя го бе отпратила, всъщност беше го излъгала и ето че сега той я бе засякъл на тайна среща с Дан Мърсър, човека, когото току-що тя го бе видяла хладнокръвно да застрелва…
Първата възможност не й изглеждаше много добра, което означаваше…
Тя хукна към отворената врата.
— Уенди!
Наведена, тя по-скоро се препъваше, отколкото тичаше.
— Чакай!
Никакъв шанс, помисли си тя. Търкулна се навън под слънчевите лъчи. Не спирай, повтаряше си тя. Продължавай напред.
— Помощ! — изпищя Уенди.
Никакъв отклик. Наоколо продължаваше да е все тъй пусто.