Нищо.
Обърна се към Уокър.
— Вече сте преместили трупа, така ли?
Ала тя предварително знаеше отговора. По пътя не бе срещнала нито линейка, нито полицейска кола, нито погребална кола.
— Нямаше труп — отвърна той.
— Не разбирам.
— Нямаше никакъв Ед Грейсън или който и да било. Караваната е в същия вид, в който беше, когато дойдохме.
Уенди посочи към ъгъла.
— Лежеше там. Дан Мърсър. Не си измислям.
Тя се вторачи в ъгъла, където трябваше да има труп, и се замисли. О, не, не може да бъде! Пред очите й се появи онзи филмов/телевизионен кадър, който сте виждали хиляди пъти: трупът е изчезнал, действащото лице (в случая жена) казва: „Но вие трябва да ми повярвате!“, ала никой не й вярва. Уенди премести поглед към голямото ченге, за да види реакцията му. Очакваше на лицето му да се изпише недоверие, но Уокър я изненада.
— Знам, че не си измисляте — заяви той.
Тя бе готова да се впусне в дълъг спор по въпроса, но не бе необходимо. Зачака.
— Поемете дълбоко въздух — каза Уокър. — Подушвате ли нещо?
Тя подушваше.
— Барут?
— Аха. Мисля, че е отскоро. Нещо повече, на стената отсреща има дупка от куршум. Огледахме всичко. Открихме гилзата навън, в сгурията. Изглежда 38 калибър, но по-късно ще разберем повече за нея. Сега искам да огледате помещението и да ми кажете, ако видите нещо различно от преди. — Той млъкна и несръчно махна с ръка. — Освен трупа, разбира се.
Уенди тутакси съобщи:
— Килима го няма.
Уокър отново кимна с глава, сякаш вече знаеше онова, което тя му казваше.
— Какъв беше килимът?
— Оранжев и рунтав. Тъкмо върху него падна Мърсър, когато го застреляха.
— И килимът бе постлан в ъгъла? Където посочихте по-рано?
— Да.
— Нека ви покажа нещо.
Уокър заемаше доста място в тясната каравана. Те прекосиха стаята и Уокър посочи с дебелия си пръст към стената. Уенди видя дупката от куршума — малка, с гладки ръбове. Уокър се наведе към пода, където бе паднало тялото, и изхриптя.
— Виждаш ли това?
На пода бяха разпръснати малки оранжеви влакънца като пържени хапки кашкавал. Страхотно — наличието им доказваше истинността на показанията й — ала не това искаше да й покаже Уокър. Тя погледна натам, накъдето сочеше пръстът му.
Кръв.
Не много. Със сигурност не всичката, бликнала от огнестрелната рана на Дан Мърсър. В лепкавата течност се бяха уловили няколко оранжеви влакна от килима.
— Сигурно е протекла през тъканта — забеляза Уенди.
Уокър кимна с глава.
— Отвън чака свидетел, който е забелязал някакъв мъж да напъхва навит на руло килим в багажника на колата си — черна акура MDX с регистрация в Ню Джърси. Проверихме номера на името на Ед Грейсън от Феър Лон, Ню Джърси. Той има черна акура MDX.
В началото прозвуча музикалната тема. Много драматична. Ба-да-бу-ум…
Хестър Гримстийн, облечена в черна тога, отвори вратата и с походка на хищник се понесе към съдийското място. Колкото повече се приближаваше, толкова повече думкането на барабаните се засилваше. Добре познатият глас зад кадър, същият, който озвучаваше „световните“ филми преди смъртта си, изрече: „Всички да станат, станете веднага, съдът ще бъде председателстван от съдия Хестър Гримстийн“.
Силен удар на барабаните и заглавието: „Съдът на Гримстийн“.
Хестър зае мястото си.
„Стигнах до присъда.“
Женският хор, същият, който изпяваше в микрофона вълните, на които може да се хване някоя радио– или телевизионна станция, като например: „Сто и две цяло и седем десети… Ню Йо-о-о-рк“, запя: „Време за присъда…!“.
Хестър с мъка сдържа въздишката си. Вече три месеца тя записваше новото си телевизионно шоу, излизайки от рамките на старото си предаване „Крими с Кримстийн“, което се бе занимавало с „истински случаи“ — криминални казуси, в които бяха замесени знаменитости, в които ставаше дума за изчезнали бели момичета и момчета, за прелюбодеяния на политици.
Нейният „пристав“ носеше името Уако. Той бе комик в пенсия. Да, истински. Това бяха декори, а не съд, макар студиото да приличаше на истинска съдебна зала. Въпреки че не беше истински процес, Хестър наистина председателстваше нещо като съдебно заседание. Двете страни подписват споразумение за арбитраж. Продуцентите плащат, така че приставът и подсъдимият получават по сто долара на ден. Всички страни са удовлетворени.