— Хей — Големия Рег разперва ръце с усмивка, — наранявате чувствата ми.
Да, каза си Хестър. Мъжки свят. Обърна се към пристава.
— За съжаление, госпожо Бадоунис, да си нещастно изключение от човешкия род, не е престъпление. Дали сте му пари. Нищо не доказва, че е било заем. Ако си бяхте разменили ролите — ако вие, грозникът, бяхте дали пари на привлекателна, макар и наивна млада жена — това изобщо нямаше да предизвика съдебно дирене. Намирам подсъдимия за невинен по обвинението. При това го намирам за отвратителен. Съдът се оттегля.
Големия Рег извика от радост.
— Хей, съдия, ако сте свободна…
Музикалната тема прозвуча отново, ала Хестър не й обърна внимание. Мобилният й телефон зазвъня. Щом зърна номера, откъдето идваше повикването, тя побърза да слезе от сцената, за да отговори.
— Къде си? — попита.
— Тъкмо спирам пред вкъщи — отвърна Ед Грейсън. — И както изглежда, канят се да ме арестуват.
— Отиде ли където ти бях казала? — попита Хестър.
— Отидох.
— Добре тогава. Използвай правото си на адвокат и не говори. Аз тръгвам.
Глава 8
Когато зърна мотоциклета на Попе — „Харли Дейвидсън“ — на алеята пред дома си, Уенди се изненада. Беше изтощена от разпита, да не говорим за срещата си с убийцата на съпруга си по-рано през деня и за другото убийство, станало пред очите й. Тя уморено подмина стария мотор на Попе, нашарен с избелели ваденки — американското знаме, знака за членство в Националната асоциация на притежателите на оръжие, логото на ветераните от войните. На лицето й грейна усмивка.
Отвори парадния вход.
— Попе?
Той тромаво се измъкна от кухнята.
— В хладилника няма бира.
— Така е, но знае ли човек кой може да го посети?
Той й се усмихна… Как да наречеш бащата на покойния си съпруг?… Бивш свекър?
— Правилно.
Попе прекоси стаята и я прегърна — силно и от сърце. Той леко ухаеше на кожа, пътища, цигари и, да, на бира. Нейният свекър — нека върви по дяволите думата „бивш“ имаше нещо космато в себе си, нещо мечешко, останало от Виетнамската война. Беше едър мъжага, сигурно имаше сто и трийсет килограма, дишаше трудно, посивелият му мустак с формата на велосипедно кормило бе пожълтял от тютюна.
— Чух, че си изгубила работата си — каза той.
— Кой ти каза?
Попе сви рамене. Уенди се замисли. Имаше само един отговор: Чарли.
— Затова ли дойде?
— Минавах наблизо и реших да се отбия. Къде е внукът ми?
— При един приятел. Ще се върне всеки момент.
Попе я огледа.
— Имаш вид на човек, който се намира в петия кръг на ада.
— Страшно си любезен!
— Искаш ли да ми разкажеш?
Тя искаше. Попе направи два коктейла. Седнаха на дивана и докато му разказваше за стрелбата, Уенди си даде сметка, колкото и трудно да й бе да си го признае, че й липсва присъствието на мъж около нея.
— Убит изнасилвач на деца — забеляза Попе. — Леле, колко ми е тъжно!
— Реагираш доста арогантно, не мислиш ли?
Попе вдигна рамене.
— Когато човек е прекрачил границата, не може да се върне назад. Впрочем виждаш ли се с някого?
— Колко леко преминаваш от една тема на друга!
— Не бягай от въпроса.
— Не, не се виждам.
Попе поклати глава.
— Какво?
— Човек има нужда от секс.
— Ще си го запиша.
— Говоря сериозно. Още си млада, момиче! Излез и си намери някого.
— Мислех, че вие, от дясното крило на националната асоциация, сте против извънбрачния секс.
— Не, не, само така си говорим, за да разчистим терена за собствените си подвизи.
Забележката му я накара да се усмихне.
— Умно.
Попе вдигна поглед към нея.
— Какво още не е наред?
Уенди нямаше намерение да го спомене, но думите сами излязоха от устата й.
— Получих две писма от Ариана Насброу — каза тя.
Мълчание.
Джон бе единственото дете на Попе. На Уенди може и да й беше много тежко, ала мъката на родител, изгубил детето си, беше нещо друго. Болката, изписана на лицето на Попе, бе нещо живо, тя дишаше с него. Никога не си отиваше.