— Все още не разбирам какво стана.
Уенди й разказа. Започна с телефонното обаждане на Дан и свърши с връщането си в караваната с шериф Уокър. Не се разпростря върху посещението на Ед Грейсън в дома й. Бе информирала Уокър, но в момента нямаше никакъв смисъл да раздухва огъня.
Джена я слушаше с насълзени очи. Щом Уенди приключи, Джена каза:
— И той просто застреля Дан?
— Да.
— Без да каже нищо?
— Не, нищо.
— Просто… — Джена се огледа, сякаш търсеше помощ. — Как може човек да стори такова нещо на друг човек?
Уенди знаеше отговора на този въпрос, ала не каза нищо.
— Ти го видя, нали? Говоря за Ед Грейсън. И можеш да потвърдиш самоличността му пред полицията?
— Беше със скиорски очила. Но да, мисля, че беше Грейсън.
— Мислиш?
— Маска, Джена. Носеше маска.
— И не видя лицето му?
— Не го видях.
— Тогава как го позна?
— По часовника. По ръста, структурата на тялото му. По начина, по който се държеше.
Джена свъси вежди.
— Мислиш ли, че показанията ти ще издържат в съда?
— Не знам.
— Полицията го е задържала, знаеш ли?
Уенди не знаеше, но пак не каза нищо. Джена отново се разплака. Уенди нямаше представа какво да направи. Утешителните думи в случая бяха излишни. Тя зачака.
— Ами Дан? — попита Джена. — Видя ли му лицето?
— Моля?
— Когато отиде, забеляза ли какво му бяха направили на лицето?
— Имаш предвид контузиите? Да, видях ги.
— Здравата са го набили.
— Кой?
— Дан се мъчеше да избяга. Където и да отидеше, съседите разбираха и го прогонваха. Имаше заплахи по телефона, графити и, ами да, побоища. Беше ужасно. Скрива се някъде, а някой все го намира.
— Кой го преби този път? — попита Уенди.
Джена вдигна очи и срещна погледа на Уенди.
— Животът му се бе превърнал в истински ад.
— Опитваш се да ми го вмениш като вина ли?
— Нима си мислиш, че си безукорна?
— Не съм искала да го пребият.
— Не, само искаше да го хвърлят в затвора.
— Нима очакваш да ти се извиня за това?
— Ти си репортерка, Уенди. Не си длъжна да бъдеш нито съдия, нито съдебен заседател. Но щом като вече си спасила историята, мислиш ли, че оттеглянето на обвиненията би било от значение? Нима очакваш Дан просто да се върне към предишния си живот, към какъвто и да е начин на живот оттук нататък?
— Аз само огласих случилото се.
— Това са глупости и ти го знаеш. Историята бе раздухана от теб. Ти му устрои капан.
— Дан Мърсър започна да флиртува с малолетна… — Уенди млъкна. Нямаше смисъл да го преразказва. И двете знаеха случая. Тази жена, колкото и наивна да изглеждаше, бе в траур. Нека скърби необезпокоявана.
— Свършихме ли? — попита Уенди.
— Той не го е направил.
Уенди не си направи труда да отговори.
— Живяла съм с него четири години. Бях омъжена за този човек.
— И се разведе.
— Какво от това?
Уенди сви рамене.
— Защо?
— Половината бракове в тази страна завършват с развод.
— Защо и твоят свърши така?
Джена поклати глава.
— Какво? Нима си мислиш, че съм разбрала, че е педофил?
— Така ли стана?
— Той е кръстник на дъщеря ми. Той гледа децата, когато ме няма. Те го наричат „чичо Дан“.
— Добре. Имате специални отношения. Защо тогава се разведохте?
— Така решихме.
— Аха. Разлюби ли го?
Джена не отговори веднага, обмисляше отговора си.
— Всъщност не.
— Тогава? Виж, знам, че няма да искаш да си го признаеш, но може би си усетила, че нещо с него не е съвсем наред?
— Не беше това.
— Тогава какво?
— В душата на Дан имаше кътче, до което не можех да достигна. И преди да кажеш нещо, ще уточня: не, това не беше сексуално отклонение. Дан е имал трудно детство. От малък останал сирак и са го прехвърляли от семейство на семейство…
Гласът й заглъхна. Уенди пак бе изпуснала очевидното. Сирак. Приемни семейства. Вероятно насилие. Ако проследиш миналото на някой педофил, винаги ще откриеш нещо подобно. Тя чакаше.
— Знам какво си мислиш. Но грешиш.
— Защо? Защото си го познавала много добре?
— Да. Но не само затова.
— Какво тогава?
— Винаги ставаше така… Не знам как да се изразя. В колежа се е случило нещо. Нали знаеш, че е учил в „Принстън“?