Аплодисменти.
Шери Търнбол каза:
— Мислите си, че това е трогателно, нали?
— Не съм дошла, за да отсъждам.
Тен-А-Флай изобразяваше нещо, което някои биха взели за танц, но което медиците със сигурност ще окачествят като криза или предсмъртен гърч.
Уенди разтърка очи, запремига и отново ги ококори.
Останалите членове на Клуба на бащите се бяха изправили и бяха започнали да пеят в хор „Люшкай ги кутретата“, като оставяха Тен-А-Флай да пее соло между техните припявания:
Уенди направи физиономия. Мъжете бяха станали на крака. Онзи с белия екип се бе пременил в светлозелено поло. Фил бе обул панталони в цвят каки и риза със сини копчета. Изправен на крака, той пляскаше с ръце, погълнат от рапа. Шери Търнбол се бе вторачила в него.
— Добре ли си? — попита Уенди.
— Приятно ми е да гледам как Фил се усмихва.
Песента продължи с още няколко стиха. Уенди забеляза, че Попе разговаря с две дами в ъгъла. Сред жителите на предградията рокерите бяха рядкост, така че в клубовете все се намираше по някоя елегантна посетителка, която да изрази желание да отведе лошото момче у дома си.
Шери каза:
— Виждаш ли жената, която седи най-отпред?
— Онази, която хвърли пликчетата си на сцената ли?
Тя кимна с глава.
— Това е съпругата на Норм… ъ-ъ-ъ… на Тен-А-Флай. Имат три деца и ще им се наложи да продадат къщата си и да се преместят при родителите й. Но тя толкова го подкрепя!
— Много мило — отвърна Уенди, но като погледна още веднъж натам, стори й се, че веселбата е доста пресилена и че е по-близо до класическия напън да се компенсира нещо, отколкото до искрен възторг.
— Защо дойде? — поинтересува се Шери Търнбол.
— Искам да науча истината за Дан Мърсър.
— Малко си позакъсняла, не мислиш ли?
— Може би. Днес Фил ми каза нещо странно. Заяви, че знае какво е да си обвинен незаслужено.
Шери Търнбол си играеше с чашата си.
— Шери?
Тя вдигна поглед и погледна Уенди в очите.
— Не искам да го виждам отново наранен.
— Нямам такова намерение.
— Всяка сутрин Фил се събужда в шест, облича си костюма и си слага вратовръзката. Сякаш ще ходи на работа. После купува местните вестници и отива с колата си до ресторанта на шосе №17. Сяда самичък на масата с чаша кафе пред себе си и преглежда новините. Сам-самичък, облечен с костюм и вратовръзка. Всяка божа сутрин. Все едно и също.
Уенди отново си представи баща си, седнал до кухненската маса, да пъха автобиографията си в пликове.
— Опитвам се да го убедя, че всичко е наред — продължи Шери. — Но ако му предложа да се преместим в по-малка къща, Фил ще го приеме като лично поражение. Мъже, какво да ги правиш?
— Какво му се е случило, Шери?
— Фил обичаше работата си. Беше финансов консултант. Управляваше много пари. В наши дни тези термини носят отрицателен заряд. Но Фил казваше, че хората му вярват и му доверяват спестяванията си. Помисли си само! Той се грижи за парите на другите. Хората му доверяват своя труд, образованието на децата си, старините си. Той казваше: представи си само каква голяма отговорност е това — и каква чест. За него всичко се свеждаше до доверието. До честността и честта.
Замълча. Уенди я чакаше да продължи. Но тя не го стори и Уенди каза:
— Направих малко проучване.
— Имам намерение да се върна на работа. Фил не иска. Но аз ще се върна.
— Шери, чуй ме. Знам за обвиненията срещу Фил.
Тя млъкна, сякаш някой я зашлеви през устата.
— Откъде знаеш?
— Няма значение. Това ли има предвид Фил, като казва „незаслужено обвинен“?