Съвпадение?
Само през последната година трима мъже от един и същи випуск на един и същи елитен университет бяха въвлечени в различни скандали — богатите и силните имаха навика да привличат подобни неприятности. Би могло да е тъкмо това. Съвпадение.
С изключение на факта, че тримата бяха по-близки помежду си, отколкото обикновени състуденти.
„Обитаващите жилището на Фил“. Така ги бе нарекла Шери Търнбол. Фил и Дан също бяха сред „обитаващите“. Терминът предполагаше повече от двама души. Ако бяха само Фил и Дан, би ги нарекла съквартиранти. Но обитаващи едно и също жилище? Изразът предполагаше поне трима, дори повече.
Как да разбере дали Фарли Паркс не е бил един от тях?
Уенди разполагаше само с телефонния номер на Търнбол. Вероятно още бяха в бара на Бленд. Кой друг можеше да знае за обитаващите студентското жилище?
Може би Джена Уилър, бившата жена на Дан?
Ставаше късно, но тя не се притесняваше да наруши съня на телефонните абонати, не беше време за това. Уенди набра номера на Уилър. На третото позвъняване се обади мъж, вероятно съпругът й Ноел.
— Ало?
— Обажда се Уенди Тайнс. Може ли да говоря с Джена?
— Не е вкъщи.
Щрак.
Тя се вторачи в слушалката. Хмм. Беше доста рязък. Уенди сви рамене и остави слушалката. Обърна се отново към компютъра и внезапно й хрумна нещо: „Фейсбук“. С глупавото усещане за някакво необяснимо напрежение миналата година Уенди си бе открила акаунт във „Фейсбук“, прие и потърси неколцина свои познати — и толкова. Не беше го използвала за друго. Може би се дължеше на възрастта й, въпреки че в социалните мрежи имаше доста зрели хора, ала на младини — сега пък да не прозвучи като престаряла вещица — да те „забие“ някой мъж бе… ъъъ… много по-различно от разбирането за това във „Фейсбук“ сега. Уважавани от нея интелигентни хора непрекъснато й изпращаха глуповати въпроси, разни съобщения, покани да се включи във войната на мафията или да играе за нещо онлайн и тя се чувстваше като Том Ханкс във филма „Голям“, където той непрекъснато вдига ръце и изрича: „Не разбирам“.
Ала сега тя си спомни, че нейният випуск в „Тъфтс“ имаше собствена страница, пълна със стари и нови фотографии и информация за състудентите й. Дали има същата страница за завършилите „Принстън“ преди двайсет години?
Влезе във „Фейсбук“ и започна да търси.
Успех!
Бяха се записали деветдесет и осем души от завършилите „Принстън“ студенти. На първата страница се виждаха малки снимки на осем от тях. Имаше дискусионни бордове и линкове. Уенди се чудеше как да се включи в групата, за да получи достъп до всички материали, но в този миг мобилният й телефон зазвъня. Погледна екранчето и видя краткото лого, което й сигнализираше, че има съобщение. Вероятно обаждането бе дошло по времето, когато беше в „Бленд“. Прегледа списъка на обажданията и видя, че последното е дошло от бившата й месторабота. Вероятно нещо свързано с документите по уволнението й.
Но не, обаждането бе станало преди по-малко от час. Х. Р. нямаше да се обади толкова късно.
Уенди натисна бутона да прослуша съобщението и с изненада чу гласа на Вик Гарет, мъжа, който я бе уволнил… нима беше едва вчера?
„Здравей, сладурче, Вик е. Обади ми се незабавно. Страшно е важно.“
Уенди усети адреналина в кръвта си. Вик не си падаше по преувеличенията. Тя набра номера в кабинета му. Ако си бе тръгнал, позвъняването щеше да се прехвърли на мобилния му телефон. Той вдигна още след първия сигнал.
— Чу ли? — попита Вик.
— Какво да чуя?
— Може отново да те назначат. В най-лошия случай на хонорар. Както и да е, искам да отидеш на място.
— На кое място?
— Полицаите открили мобилния на Хейли Макуейд.
— Какво общо има това с мен?
— Намерили са го в хотелската стая на Дан Мърсър. Очевидно твоят човек е виновен за случилото се с нея.
Ед Грейсън лежеше на леглото си.
Маги, негова съпруга от шестнайсет години насам, си бе прибрала багажа и си бе отишла още докато го разпитваха за „убийството“ на Дан Мърсър. Нищо. Бракът им бе издъхнал, беше мъртъв от доста време насам, ала те продължаваха да се надяват. Сега вече всяка надежда бе изчезнала. Маги не искаше да го признае дори пред себе си. Той добре я познаваше. Желанието й бе да забрави проблемите. Винаги постъпваше така. Прибира неприятностите в куфара, натиква го на най-горния рафт на някой дрешник в дълбините на съзнанието си, затваря вратата и си залепва усмивка на устните. Любимият израз, на който мама в Квебек я бе научила, беше: „Каквото време донесеш на пикника, на такова ще се радваш“. И двете много се забавляваха. И двете се усмихваха толкова широко, че понякога можеше да забравиш, че усмивките им са безсмислени.