Отговорът се забави. Тя отиде в спалнята си и си облече джинси и зелена блуза. Свали си контактните лещи и си сложи чифт очила, после опъна косата си назад и я върза на опашка. Работеща жена.
Телефонът й избръмча. Пристигна отговор от Фил Търнбол: „ОК“.
Тя заслиза по стълбите. Попе беше в кабинета. На главата си бе завързал червена кърпа — бандана. Банданите — или манданите, както ги наричаха понякога, щом се носеха от мъже — се харесваха на малцина. Попе бе един от тях.
Щом я видя, той поклати глава.
— Сложила си бабешки очила?
Тя вдигна рамене.
— С тях никога няма да свалиш мъж.
Сякаш това бе целта й на някакво си училищно събрание.
— Не че ти влиза в работата, но така се случи, че ме поканиха да изляза.
— След погребението?
— Аха.
Попе кимна с глава.
— Не се изненадвам.
— Защо?
— Най-добър секс в живота си съм правил след погребение. Пълна забрава на задната седалка на една лимузина.
— Олеле! После ще ми разкажеш ли подробностите?
— Сарказъм ли долавям в думите ти?
— Дори много.
Тя го целуна по бузата, помоли го да обърне внимание на вечерята на Чарли и се отправи към автомобила си. Спря на супермаркета да купи добавките към кафето. Когато пристигна в гимназията, паркингът бе пълен. Тя успя да паркира на „Бевърли Роуд“. Настани се на петнайсетина метра от забранителния знак, нямаше желание да вади рулетката, за да измери разстоянието. Тази нощ Уенди Тайнс щеше да се движи по ръба.
Когато Уенди влезе, родителите вече се тълпяха около щанда за безплатно кафе и търсеха захарта и млякото. Тя се втурна към тях и докато вадеше добавките към кафето, горещо им се извиняваше. Мили Ханоувър, президент на Комисията за здравословно хранене и безопасност на работната среда, майката, която винаги е организирала идеалните кръжоци по изкуства и занаяти в определените за игра дни, мълчаливо изрази неодобрението си. За разлика от нея бащите бяха всеопрощаващи. Всъщност бяха твърде благоразположени към Уенди. Тъкмо поради тази причина Уенди носеше блузата си закопчана до шията, джинсите й бяха свободни и не обгръщаха плътно бедрата, на носа си имаше очила и косата й бе завързана на опашка. Не си позволяваше да води продължителни разговори с женените мъже. В никакъв случай. Нека я наричат както си искат — надменна, кучка — това бе по-добре от определения като свалячка, проститутка или нещо още по-лошо. Омъжените жени в града и бездруго ме гледат с подозрение, покорно благодаря. В моменти като този й се искаше да си сложи тениска с надпис: „Нямам намерение да открадна мъжете ви, бъдете спокойни!“.
Разговорите се въртяха предимно около колежа: чие дете е прието или не е прието в съответното учебно заведение. Някои родители се хвалеха, други се шегуваха, трети — и това бяха любимците й — се извъртаха като политици след дебати, като внезапно започваха да сипят суперлативи относно „добре обезопасените“ училища, сякаш те бяха за предпочитане пред първоначално избраните от тях колежи. Не ги ли съдеше твърде строго? Може би те просто се опитваха да скрият разочарованието си.
Звънецът безмилостно зазвъня, като запрати Уенди назад в училищните години; всички се запътиха към централната част на гимназията. Един щанд предлагаше на родителите да разлепват пътни знаци за ограничена скорост, на които пишеше: „Моля, карайте бавно — ние (нарисувано сърце) нашите деца“, което, както й се стори на нея, бе въздействащо въпреки намека: сиреч ти, който си зад волана, не обичаш децата си. На друг щанд имаше ваденки за прозорци, които уведомяваха съседите, че твоята къща е „Без наркотици“, което не беше лошо, но бе излишно като надписа „Внимание, дете!“. Тук беше и щандът на „Международния институт за борба с алкохола“, където се рекламираше кампанията против детските събирания, на които се употребява алкохол, наречена „Не и в нашия дом“. От друг един щанд подаваха в ръцете им договори — „обет за неупотреба на алкохол“. Ученикът се заклеваше никога да не пие, нито да се вози в колата на човек, който е пил. Родителят на свой ред се задължаваше да прибере детето си от където и да е, независимо в кой час на денонощието му се обади то.
Уенди си намери място на редовете по-отзад. Един прекалено дружелюбен баща, „глътнал“ корема си и цъфнал в усмивка като телевизионен водещ на забавна програма, се настани до нея. Посочи към щандовете.
— Прекалената безопасност не е на добро — забеляза той. — Понякога прекаляваме с грижите за децата си, не мислите ли?