— Възникна извънредна ситуация — каза той на управителката. — Възможно е в стая триста и дванадесет да се укрива престъпник, когото търсим. Искаме да опразните съседните няколко стаи по най-бързия начин, преди да нахлуем.
— Ще трябва да се свържа със собствениците.
— Не съм тук, за да получа одобрението ви — каза Болд. — Не ми трябва одобрението ви. От вас искам само съдействие. Моят колега просто искаше да разбием вратата, и ако не се бях намесил, вече щеше да го е направил. Но тъй като смятаме, че въпросното лице е въоръжено, успях да го разубедя. Искам веднага да опразните съседните стаи. Незабавно!
— Как?
— По телефона — отговори Болд. — Обадете се във всяка от тези стаи и кажете, че алармената система за пожар се е повредила, и че градският правилник за безопасност изисква от вас да евакуирате гостите от стаите. Те трябва да слязат по стълбите, не с асансьора, но тихо и организирано. Кажете им, че до десетина минути ще отстраните повредата.
— Всички стаи на третия етаж?
Болд забеляза на стената схема на мотела и приближи към нея.
— Тези четири стаи на третия етаж — каза той, като посочи района около стая 312. — Тези над и под тях. Първо искам да видя кой се е регистрирал в триста и дванадесета — добави той.
Управителката започна яростно да трака по клавишите, като продължи да гледа към Болд, вместо към екрана на монитора.
— Робърт Грек.
Болд кимна, сякаш беше очаквал точно това.
— И господин Грек не е наел други стаи в мотела?
Управителката провери в компютъра.
— Само тази. С голямо легло. За пушачи.
— Много добре. — Болд вдигна слушалката на телефона и я подаде на жената. — Опитайте се да говорите колкото се може по-естествено. Спокойно. Уверено. След малко повредата ще бъде отстранена. Тя изобщо не ви притеснява.
Управителката кимна.
Администраторката се изправи.
— Седнете — каза Болд, който не можеше да й има доверие и искаше да я държи под око.
— Имаме клиент — посочи тя към прозореца със затъмнено стъкло, който гледаше към рецепцията.
— Клиентът ще почака — заяви Болд. После се обърна към управителката. — Можете ли да изпратите някой друг на рецепцията?
Тя кимна изплашено.
— Направете го.
Управителката се обади по оповестителната система на един от служителите, някой си Дъг, и му нареди да отиде на рецепцията. След минута мъжът се настани зад гишето.
— Обадете се — строго нареди Болд, като посочи към телефона. — Моля — добави той с известна доза язвителност.
Мълрайт беше отвън и вече подготвяше екипа си. Болд не вярваше, че Мълрайт ще чака твърде дълго.
— Трябва да направим това бързо.
Точно пет минути след последното обаждане на управителката по телефона двама тежковъоръжени полицейски служители от „Специални операции“ влязоха през северното пожарно стълбище на мотела. В същия момент други двама се изкачваха по южното стълбище на сградата. Облечени с предпазни жилетки, Болд, Лий, Ху и Боби Гейнис влязоха във фоайето и минаха край тълпата евакуирани семейства, които до този момент бяха смятали, че има някаква повреда в алармената система за пожар в стаите им.
Тъй като стълбищата вече бяха отцепени, групата на Болд се раздели, като Лий остана във фоайето, а Болд, Гейнис и Ху се качиха на двата асансьора, за да не може Флек да се изплъзне.
Болд носеше със себе си служебен мотелски ключ. Един от членовете на „Специални операции“ носеше стоманен таран, който щяха да използват, за да разбият вратата, ако резето от вътрешната страна беше пуснато. Пулсът на Болд се колебаеше на границата на сто и двадесет удара в минута.
Мълрайт, който действаше като командващ офицер, съгласуваше движението на всеки от екипите, за да координира действията им, така че когато Болд излезе от асансьора на третия етаж, откъм стълбищата от двете страни вече безшумно тичаше по един член от всяка група, устремен към стая 312.
След поредица от подадени с ръце сигнали, Болд обясни, че той ще се справи с ключалката на 312, а после в действие щеше да влезе таранът. Първи в стаята трябваше да нахлуят двамата полицаи от „Специални операции“, после Ху и Гейнис и накрая Болд.
Когато Болд завъртя ключа, механизмът на ключалката изщрака и по този начин ги лиши от всякакъв елемент на изненада. Няколкото секунди, които изминаха преди таранът да разбие вратата, му се сториха цяла вечност.