Тя порови в салатата си с вилицата. Болд почувства думите й като удар в гърдите.
— Целунах една жена — заяви той с извинителен тон. Думите сякаш сами излетяха от устата му и той усети невероятно облекчение от това признание. Разбира се, трябваше да поработят, но сега можеха да постигнат истински напредък.
Лиз отново се опита да набоде късче от салатата си, но не успя. Тя бутна купичката, която се обърна и по масата се посипаха мазни парченца краставица, които се разпиляха по покривката като прозрачни хокейни шайби. Лиз не погледна към него. Долната й устна затрепери. Идеше му да потъне вдън земя.
— Само веднъж я целунах — каза Болд. — И с това всичко приключи. Не че то прави нещата по-приемливи. — Той замълча. — Но беше достатъчно да ми покаже, че нещо не е наред. Позволих на тази раздяла да ни отдалечи един от друг. Не можех да те погледна в очите, без да ти кажа за това, а не можех да ти кажа за него, без да те погледна в очите.
Устата й увисна отворена. Между зъбите й беше залепнало парченце пипер. Във всеки друг ден той щеше да й каже за пипера. Вилицата й падна в купичката, но тя не забеляза.
— Коя? — попита тя.
— Има ли значение? — горчиво се усмихна той. — Въпросът е не коя, а защо.
— Защо тогава изпитвам ревност? — попита тя. — Защо имам чувството, че по някакъв начин аз съм виновна?
— И двамата имаме вина — каза Болд. — Не само ти.
— Добре — отговори Лиз. — Това ме кара да се чувствам малко по-спокойна.
За миг замълча.
— Емоционално ли е? — попита тя. — Изпитваш ли емоционално привличане?
— Беше само една целувка — завъртя глава Болд. Чувстваше се като ученик, заловен да слага кабарчета на стола на учителката. — Не става дума за любовна връзка.
— А сърцето ти? — с мъка попита тя. — Къде е сърцето ти в цялата тази история?
— Разбито в момента, както, смятам, и твоето. Но парченцата са при теб, Елизабет, при нас. До едно.
— Искам да изляза на въздух. Трябва ми време да помисля!
— Аз… — започна Болд.
Но Лиз стана и се отправи към вратата, а чантичката й се поклащаше на ремъка си. Тя вървеше с високо вдигната глава — винаги вярна на себе си. Болд имаше чувството, че плува под вода. Сякаш беше обгърнат от мрак.
Той избута чинията настрана. Беше изгубил апетит. Чудеше се какво ще последва. Повдигаше му се. Повдигаше му се и му беше невероятно студено.
Четиридесет и трета глава
Болд щеше да се почувства по-облекчен, ако Лиз беше избухнала гневно, защото в сегашното положение нейният трезв подход да изчака развитието на събитията само увеличаваше чувството му за вина.
Той не пиеше. Единственият отдушник за обзелото го чувство за безизходица беше работата, работата и само работата, която го поглъщаше и отвличаше мислите му от почти всичко останало.
Беше се свързал с някой си Фредерик Озбърн от „Еър Тайм Селюлър“. Продиктува му номера на Флек, който Самуей му беше дала по време на втория й разпит. Озбърн му обясни, че съществува технология и методология за определяне местонахождението на аналогови клетъчни телефони, но процесът не се осъществява в реално време. Той, Озбърн, щял да започне да проследява клетъчните обаждания на Флек и да докладва резултатите на Болд. От всички усилия, които полагаха в настоящия момент да открият Флек, Болд се надяваше, че именно радиотриангулацията на Озбърн ще даде очаквания от него резултат.
След срещата с шефовете си, той отново изпадна в отчаяние, изключи телефона, отказа да приема посетители и прекара около четири часа в кабинета си, преглеждайки материалите по разследването на нападението над Санчес, които бяха набъбнали до дебела папка, макар че заради усилията, които Дафни полагаше, документите бяха прилежно организирани и човек лесно можеше да се оправи в тях.
Ето, това беше Дафни, цяла-целеничка в ръцете му. Той сякаш не можеше да избяга от нея. Болд се съсредоточи върху кражбата у Брукс-Гилман — разследването, което бяха прехвърлили на Санчес в резултат на Синия грип. Преди да бъде нападната, Санчес беше установила, че Флек използва дистанционни управления за гаражни врати, за да прониква в къщите. Болд разбираше много добре, че беше позволил нейната работа по случая да го подведе. По-вероятно беше нападението над нея да е било в резултат на случая, който й бяха възложили от „Вътрешни разследвания“, случаят, който интересуваше и самия него. И въпреки това, без съдействие от страна на „Вътрешни разследвания“, той не знаеше как би могъл да постигне пробив в разследването. Ако Флек имаше алиби за нощта на нападението над Санчес, то тогава Болд щеше да разполага с достатъчно основания да притисне „Вътрешни разследвания“ да му разкрият това, което знаеха за причините, довели до нападенията над Санчес, Шок и Филип, които в момента се намираха в болницата.