Слезе от колата и без да иска ритна една празна картонена чашка за кафе към алеята. Когато се наведе да я вдигне, прозорецът откъм страната на шофьора се пръсна над главата му на хиляди парченца, които се посипаха като водопад върху земята.
Тренираният му мозък на детектив веднага отбеляза факта, че бяха стреляли по него — изстрел, който трябваше да го улучи в гърдите и да го убие. Следващата му съзнателна мисъл беше Флек.
Болд инстинктивно се навря под колата, беззащитен, но частично прикрит и не толкова уязвим. Изчака следващия изстрел, като се надяваше, че онази част от него, която оставаше открита, не беше толкова голяма, за да попадне в нея куршум. Сърцето му биеше лудо и той се зачуди дали вместо от куршум, нямаше да умре от инфаркт.
Минаха десет секунди.
Двадесет…
Изстрелът беше съвсем безшумен. Дори счупването на стъклото беше прозвучало като най-обикновено плясване с ръце и посипване на камъчета по настилката на алеята. Не искаше да предупреждава Лиз, не искаше в никакъв случай тя да се показва на вратата. Един член на семейство Болд като мишена беше достатъчен.
Изстрел отдалече, помисли си Болд, като си спомни карабината, която Мани Уонг беше продал на Флек. Сигурно от някой покрив, дърво и то от голямо разстояние, което обясняваше защо не беше чул никакъв звук от оръжието. Нито дори закъсняло ехо. Може би дължеше живота си на Уонг, който беше настроил неправилно оптичния мерник.
Болд лежеше под колата, като се мъчеше да се овладее и се чудеше дали немският оптичен мерник не оглеждаше около колата в търсене на достатъчно плът, в която да забие следващия куршум.
Чу как някой чука по прозореца. Не можеше да го види, но знаеше, че това е Лиз. Беше вътре в къщата и по всяка вероятност се питаше къде ли е той. Явно беше видяла колата му. Може би беше чула и приглушеното изпукване на прозореца откъм страната на шофьора. Децата му сигурно се приготвяха да си лягат. Може би вече бяха в леглата си. А останалият свят се занимаваше с обичайните си дела.
Отне му известно време да освободи дясната си ръка и внимателно да се измъкне изпод колата. Не искаше Лиз да излезе, за да го търси. Беше се върнала у дома, без да се посъветва с него и за момент го обзе съпружески гняв. Може би този снайперист му правеше услуга. Можеше ли да каже на съпругата си, че току-що по него са стреляли? Пред собствения му дом?
Имаше ли някакъв избор?
Болд се измъкна изпод колата и хукна приведен ниско към задната страна на къщата. Влезе през вратата на кухнята, накара Лиз да седне и й обясни, че току-що бяха стреляли по него. Нямаше намерение да й казва да вземе децата и да замине. Остави на нея да реши това. Двамата се прегърнаха. Болд почувства как сълзите напират в очите му. Явно страхът от последните няколко минути търсеше отдушник.
Болд простена.
— Кой? — попита тя.
— Дафни — отговори той, като смяташе, че тя все още продължава да го разпитва за целувката.
— Изстрелът — поправи го тя, застинала от напрежение. — Кой стреля по теб и какво смяташ да направиш по този въпрос?
Болд се облегна, извади пистолета от кобура си, провери го и заговори. Това не й хареса. И двамата се чувстваха напрегнати.
— Ще ида да претърся парка. Мисля, че изстрелът дойде оттам. Ако имам късмет, ще намеря гилза. Съмнително, но си струва да опитам. — Той бързо продължи, за да не може Лиз да го прекъсне. — След това ще изляза на алеята за коли и ще потърся куршума, което е единствената ни възможност да се сдобием с веществено доказателство.
— Трябва да докладваш за стрелбата! — категорично заяви тя.
— Всичко, което ще направят, е да потърсят куршума и гилзата. Повярвай ми, знам как стават тези неща. А когато намерим куршума или гилзата, ще се окаже, че изстрелът е произведен от дългоцевна карабина със снайпер, китайско производство.
— Ти знаеш кой е стрелял — каза тя.
— Просто имам доста добра представа кой може да бъде. Но това не води до предявяване на обвинение.