Погледите им се срещнаха — нейният беше изпълнен с тревога. После тя омекна и каза:
— Лу, ако беше целунал сервитьорка на някое ергенско парти…
Това го изненада.
— Но не е същото — продължи тя. — В никакъв случай. Аз се промених през последните няколко години, знам това. Но не съм сигурна, че ти си се променил. В това, разбира се, няма нищо лошо. Искам само да кажа следното: ако ти не ме искаш, то и аз не те искам. Но заради децата ще направя всичко, за да не се разделим. Не сега. Не и докато са толкова малки. Яд ме е на теб. Не толкова заради това, което си направил, а заради това, че си позволил то да се случи. Аз имам своята вяра, която ми дава сила. А ти какво имаш?
Тя отстъпи назад, предизвикателно скръсти ръце и повиши глас:
— Върви да си търсиш куршума. Тази вечер ще спя с Майлс. Заради тях сутринта ще се преструваме на весели и нежни един към друг.
— Може би ще е по-добре да изчакам до сутринта и тогава да го потърся — предложи той, като се надяваше, че все още могат да поговорят и да изяснят отношенията си.
— Ти? — попита тя. — Ти познаваш ли се изобщо?
— Може би не — отговори той.
— Може би не — съгласи се тя. — Ти си ченге. Веднъж и завинаги. — Очите й светнаха, в съзнанието й очевидно се беше зародила някаква мисъл. Изражението на лицето й стана напрегнато. — Ти си ченге! Което означава, че телефонният ни номер не е обявен в указателя и никога не е бил. Името ти и адресът ни не фигурират никъде. Е, откъде този тип е знаел коя къща да наблюдава? Права ли съм? Искам да кажа, нали в това е смисълът на цялата тази потайност? Нали?
— От Интернет? — запита се Болд на глас. — Не знам — малко вяло си отговори сам той. Колкото повече се замисляше над доводите й, толкова повече го впечатляваха те. Кой беше ченгето в семейството сега?
Как е разбрал адреса? — запита се той, като погледна на цялата ситуация от този съвсем нов ъгъл.
Четиридесет и четвърта глава
Болд прекара цял час в парка, но не откри никакво веществено доказателство за човека, който се беше опитал да го убие. Претърси и алеята за коли в тъмното. Отново нищо.
На зазоряване за втори път претърси методично алеята за коли. На пет-шест метра от земята се носеха малки валма мъгла, като миниатюрни облаци. Птиците бяха започнали да се пробуждат и да огласят околността със сутрешните си крясъци, които все още не се бяха превърнали в песен. Някой от другата страна на улицата беше увеличил докрай новинарската станция и Болд почти успяваше да долови новините, които предаваха. В тях нямаше да има нищо за опита за убийство на някакво ченге; нищо за Брайс Абът Флек, когото полицията издирваше под дърво и камък. Сега в издирването участваха не само Управлението, но и полицията на Кинг Каунти, хората на щатския шериф и Транспортният отдел на щата Вашингтон. Нямаше да има нищо за опитите на Болд да открие местонахождението на клетъчния телефон на Флек, докато той се обаждаше по него.
Когато забеляза малката дупка в сивата дъсчена обшивка на гаража, единственото убедително доказателство, което привлече вниманието му, бяха пресните дървени тресчици, които се подаваха отдолу. Влагата в Сиатъл бързо състаряваше всяко парче дърво, оставено на открито — само след седмица-две наскоро откъртените клони или отрязани дървета изглеждаха така, сякаш това беше станало преди година. Мястото на дупката, на височината на коленете му, го озадачи и му трябваше известно време, докато съобрази, че куршумът би могъл да рикошира от асфалтовата настилка и да се забие на тази височина в стената, но като детектив Болд знаеше, че няма смисъл да се съмнява в очевидното — всичко можеше да се случи. Той не се беше сетил да търси на тази височина. И това му беше струвало загуба на време.
Извади куршума от стената на гаража с помощта на чук и отвертка, като откърти по-голямо парче от обшивката, отколкото беше необходимо, за да е сигурен, че няма да повреди куршума. Искаше той да бъде в колкото се може по-добро състояние за балистичния анализ, на който щяха да го подложат в Управлението.
Като баща, който чака пред родилното отделение, Болд седеше и чакаше на един стол от формован стъклопласт в кабинета на Бърни Лофгрийн. Лофгрийн се върна при приятеля си при първия удобен случай.
— Ще ти бъда благодарен, ако ми кажеш номера на случая, под който да запиша този куршум — каза Лофгрийн.
— По-късно.
— Както искаш, но трябва да запиша извършения анализ в журнала, а за всички ще бъде по-лесно, ако там фигурира този номер. Компютърът няма да го приеме без номер, което значи, че ще бие на очи. Ще го забележат. Ще ме питат за това при някоя ревизия на лабораторията, а оттам и теб.