— Ще ти се обадя да ти кажа номера — отговори Болд.
— А, добре — каза Лофгрийн, — защото като видях този израз на лицето ти, си помислих, че е нещо лично. А знаеш каква е новата политика на лабораторията по отношение извършването на лични услуги за полицейски служители.
— Не, не е лично.
— Не че няма да направя изключения за най-добрите си приятели — каза Лофгрийн, като все още се мъчеше да изкопчи от него нещо повече, — но трябва да зная, за да правя тези изключения преди компютърът да се намеси. Мисля, че разбираш какво имам пред вид.
— Разбирам.
— Между другото — додаде Лофгрийн, — как е паркетният кавалер?
Болд усети как в гърдите му заседна буца. Вече няколко дни не беше намерил време да посети Ла Моя. Почувства се отвратително.
— Мисля, че е по-добре — каза той.
— Предай му поздрави от мен.
— Дадено.
— Аха, ето — каза Лофгрийн, като посочи към една от лаборантките, която се беше запътила към кабинета му. — Твоят доклад от балистичния анализ.
Тя почука на отворената врата и Лофгрийн я покани да влезе, като я представи на Болд, който не успя да запомни името й. Тя погледна първо към шефа си, а после към Болд.
— Това да не е някаква проверка или нещо от този род? — обърна се тя и към двамата, явно раздразнена. — Знае ли началството горе — попита тя недоволно Лофгрийн, — че нито един от нашите не отсъства по време на грипа? Че няма нужда от такива изпълнения, за да докажем, че можем да си вършим работата както трябва? Да докажем нашата лоялност? Вие ли сте пратеникът тук, лейтенант? — каза тя на Болд. — Имам си достатъчно работа, за да ме проверяват по този начин. Може би трябва да напомним на началството — подхвърли тя на Лофгрийн, — че ние сме цивилни служители, че и без това имаме достатъчно текущи случаи, по които работим — спешни случаи — и че повечето от нас са завършили образованието си преди доста години.
Тя хвърли плика върху бюрото на Лофгрийн и злобно заяви:
— Някой да каже на този, дето се подиграва с мен, да престане. — Като срещна погледа на Болд, тя добави преди гневно да излезе от кабинета: — Отдавна минах тази възраст.
Лофгрийн се ухили.
— Нямаш представа колко ми харесват страстните служителки — каза той.
— Какво, по дяволите, става? — попита Болд.
Лофгрийн отвори дебелия кафяв плик и започна да чете единствената страница, която извади от него. Той кимна на себе си и се усмихна.
— О, разбирам — промърмори той.
— А аз — не — каза Болд.
— Някой те е пратил тук да ни преметнеш с този куршум, Лу. Нищо чудно, че не искаше да ми дадеш номера на случая — хитрец такъв! Ти участваш ли в играта?
— В каква игра? — повиши глас Болд.
— Някой очевидно ни проверява.
— Изстрелян от карабина китайско производство? — опита се да отгатне Болд. — Това ли пише?
— Не говориш сериозно, нали? Хайде, стига! Този куршум? Този сладур е бил изстрелян от пушка, която се намира в Хранилището. Конфискувана е при задържането на онази улична банда, когато раниха Уилямсън и Хобнър. Това е пушката, с която е бил прострелян Уилямсън. Тя е права — искам да кажа, защо трябва да си губим времето с нещо подобно? А ти, Лу, и ти ли участваш в играта? Срамота!
— Значи тази пушка би трябвало да се намира в Хранилището? — повтори Болд на себе си.
— Би трябвало? — смутено отговори Лофгрийн. — Това сигурно е някаква шега, нали?
Болд обаче не мислеше така. Та нали точно по него бяха стреляли с нея.
Четиридесет и пета глава
Застанал пред Хранилището на Управлението, Болд се обърна към сержант Рон Чапмън и каза:
— Рони, станало е някакво объркване с едно от конфискуваните оръжия.
Той подаде на сержанта документи от Управлението, в които фигурираше инвентарният номер на карабината, с която беше стреляно по него.
— Така ли? — отговори Чапмън. — Какво объркване?
— Просто трябва да го погледна, това е всичко — каза Болд.
— Е, това мога да направя.
Докато Чапмън проверяваше в компютъра, Болд започна да разгръща страниците на дневника, като се опитваше да направи това, което Райърдън беше отказал.