— Искаш ли да ти помогна? — попита Чапмън.
— Търся посещения от Шок и Филип. Попитах Райърдън — добави той. — Не съм сигурен дали му е останало време да провери.
— Там някъде са — сухо отвърна Чапмън. — Идваха тук.
— След нападението над Санчес или преди това? — попита Болд, като продължи да разлиства страниците, като търсеше съответната дата.
— Не мога да ти кажа.
Болд намери записите за четирите посещения на Санчес и продължи да търси напред. На следващата страница откри подписите на Шок и Филип. И тук, както в случая със Санчес, не бяха записани номера на случаи.
— Не са посочили номера на случая — промърмори той. После вдигна глава и видя, че Чапмън го наблюдава. Нещо в очите му го смути, въпреки че сержантът продължаваше да мълчи. — Рони?
— Долу в склада е — каза той. — Карабината. Искаш ли да я видиш?
Технически погледнато Хранилището се състоеше от две отделни, строго охранявани помещения, намиращи се на подземните етажи на Обществена безопасност. В „Костницата“, разположена над мазето, се съхраняваха всички физически доказателства по случаите, които в момента се разследваха или предстоеше да влязат в съда през следващата календарна година. Охранявана и ръководена от въоръжен полицейски служител, чийто чин никога не беше по-малък от сержант, заедно с персонал от двама или трима цивилни полицаи на смяна, „Костницата“ беше отворена двадесет и четири часа в денонощието. Преди няколко години отдел „Наркотици“ — „Дроги“, както го наричаха полицаите — беше успял по административен път да издейства отделянето на химическите доказателства, конфискувани при арестите, от пистолетите, ножовете, магнитите и щангите, с които обикновено беше препълнено Хранилището. Доказателствата на „Дрогите“ се намираха под ключ в един склад на четвъртия етаж, в помещенията на самия отдел, през няколко врати от отдел „Взломни кражби“.
Второто помещение на Хранилището — „Складът“ — заемаше половината от най-долния етаж, на същото ниво, където беше подземният гараж на Управлението. „Складът“ се намираше зад широка врата от масивна стомана с дебелина десет сантиметра, с комбинация от една шифрована и две секретни ключалки и система за алармена сигнализация, която трябваше да се изключи от „Костницата“ — един етаж по-горе — не повече от пет минути преди влизането на който и да е вътре. Всичко това се налагаше не само защото в склада се съхраняваха оръжията и боеприпасите, които не можеха да се поберат в „Костницата“, но и защото тук се намираше по-тежката артилерия, която от време на време изземаха при различни полицейски акции.
Винаги, когато влизаше в склада, Болд го побиваха студени тръпки заради неговата големина и това, което се намираше вътре. Сградата на Обществена безопасност заемаше цял градски квартал и половината от нейното мазе представляваше едно огромно помещение. Първото чувство, което Болд изпитваше — независимо колко пъти беше идвал тук — беше страхопочитание. Помещението беше претъпкано със стоманени етажерки, които се издигаха от пода до тавана и слабо осветено от голи крушки, монтирани на тавана.
Чапмън четеше от тефтера си, докато се провираше край редиците от рафтове, отрупани с надлежно етикирани всевъзможни предмети, повечето от които оръжия — от швейцарски армейски ножчета до мачете, от пистолети самоделки до огнехвъргачки. Настолни лампи. Градински маркучи. Ръкавици с най-различна големина и вид. Помещението миришеше на мухъл въпреки непрестанното бучене на постоянно включените климатици за отстраняване на влагата.
Чапмън подхвърли нещо за броя на успешните пробези на Кен Грифи Джуниър. Болд едва го чу. В стомаха му сякаш беше заседнала някаква буца. Мислите му едва смогваха да се догонват. Санчес беше посетила Хранилището и след това се беше озовала в болницата. Същото се беше случило с Шок и Филип. Болд се беше обадил на Райърдън предишната вечер и едва не го бяха убили. Беше си помислил, че това е дело на Флек, но не беше така. И каква беше ролята на Чапмън в цялата тази история?
Сержантът издърпа една стълба на колелца в прохода и се качи до шестия рафт. Той шумно се порови няколко секунди, слезе от стълбата и се върна до края на етажерката, където провери номера и буквата на редицата.
Движенията на Чапмън бяха мудни — той беше прекарал твърде много години в полицията, защо трябваше да се старае заради чуждите тревоги? Или това, или се опитваше да прикрие собственото си безпокойство.
Чапмън отново се качи на стълбата. Той се порови из рафта и подаде на Болд карабина с окачен на нея етикет.